Труд
Автор:
Доц. д-р Йордан Величков
Сърбия затваря границите си за разбитите въстанически отряди
Въпреки неизброимите исторически свидетелства за българския произход на преобладаващата част от населението на Македония, включително и на Вардарска, и без да има нито един сериозен исторически документ, свидетелстващ за съществуването на македонски народ и език, сърбоманите на Скопие продъниха ушите на европейските централи, че българите посягат върху тяхната македонска идентичност. Те разбира се могат да бъдат разбити на пух и прах за тяхната безпрецедентна наглост, стига в България насреща им да излязат адекватни и отговорни политици, които знаят как да защитават интересите на държавата си.
Многократно съм твърдял и поддържам тезата, че със скопската сърбоманска групичка всякакви разговори за преодоляване на различията и за общи позиции, засягащи нашето минало, са невъзможни. Фалшивата теза, подменяща националното съзнание на българите със скалъпения от сръбските националисти македонизъм, трябва да бъде преходен акт към посърбяването на тази изконна българска земя и население. А той може да се утвърждава само и единствено в условия на крайно влошени отношения между София и Скопие, на неистова конфронтация и демонизираща България и всичко българско пропаганда.
Ето тази реалност българската политическа прослойка както тази, която е била на власт, така и тази в опозиция, не успяха да проумеят. А единственият подход на българската страна към крайно враждебната и арогантна политика и пропаганда е научно организирано, безкомпромисно и последователно разобличаване на престъпната същност на македонизма. В момента се отбелязва 123 години от Илинденско-Преображенското въстание – първото значимо събитие на ХХ-тото столетие. В очертаващата се тогава предвоенна обстановка в Европа и света, то става едно от централните новини на европейския и американския печат. В 1 700 материала на водещи американски вестници и списания се дава най-подробна информация за причините, целите, задачите на въстанието, героизма на въстаналия народ и зверското му потушаване. Само най-тиражираният в света вестник Ню Йорк Таймс публикува над 350 материала, отразяващи това събитие.
Печатът на европейските страни, особено на големите, отразява въстанието в 6 500 печатни материала. Всички европейски издания, без някои германски и австро-унгарски, пишат за справедливата кауза на въстаналите. Освен героизма и саможертвата във всички материали кореспондентите многократно, на десетки хиляди места подчертават, че въстанието е дело изключително и само на българското население. Няма статия, коментар или дописка от мястото на събитието, в която да не се споменава за саможертвата на въстаниците, за избитите български жени и деца, за разрушените и изгорените десетки български населени места.
В цялата американска и европейска преса няма дори едно изречение, в което да се споменава, че във въстанието е участвал и друг етнос. Само този факт е достатъчен аргумент, разкриващ безграничната наглост, безогледната и нагла фалшификация на безспорни исторически свидетелства. Освен това той показва, че България се сблъсква не с нормални партньори, а с безогледни политически шарлатани, за които заграбването на чужди земи и асимилирането на чуждо население е смисълът на техния живот.
Българските архиви разполагат с всички информационни материали, засягащи въстанието. Всички те са на езика на държавата, чиито кореспонденти са отразявали събитието. А това е един готов автентичен исторически документ, смазващо разобличаващ македонизма. Достатъчно е само добрата воля и чувство за отговорност към съдбата на България от ръководните управленски екипи, за да стане тази информация достъпна до всички европейски столици, а също така и извън Европа. Такъв ход безспорно ще разобличи фалшификацията за древен македонски народ и език.
След две години ще се навършат 125 години от Илинденско-Преображенското въстание. Време е наред с традиционно отбелязващите годишнини на въстанието от страна на двете организации ВМРО и Тракийските дружества, което им прави чест, с това събитие да се ангажират и държавни институции. Става дума за едно от най-големите въстания на българите по време на османското владичество. Затова нямаме право да се отнасяме с пренебрежение към него.
Но като че ли отношението на държавата ни към историята и съдбата на българите извън пределите на България става практика. Така например тази години през месец април се навършиха 185 години от Нишкото въстание (1841) – второто по брой на въстаниците – над 20 хиляди. Освен участвали българи от Нишко, в него се включват редица села от другите български региони – Лесковац, Пирот и Видин. След неговия разгром Сърбия затваря границата си за разбитите въстанически отряди, изоставяйки ги на произвола на турските поробители. А защо? – Защото са българи.
Наред с въстаниците друга група от 10 хиляди мирни селяни са били спасени от развилнелите се орди благодарение на енергичната намеса на Русия пред Сърбия, принуждавайки я да ги допусне на сръбска територия. А както е известно Сърбия получава автономия благодарение на руския ултиматум към Високата порта.
Защо и тези наши сънародници, вдигнали въстанието за да живеят свободно като българи, не ги споменаваме? В същото време все още има села в областите Ниш, Враня, Лесковац и Пирот, в които е запазен българският диалектен език. Дори в тази връзка има един любопитен анекдот, който разказват самите сърби в Белград.:
Във влака Белград – Ниш пътуват сърбин от Белград и нишлия. Сърбинът пита пътуващия в купето от къде е. Отговорът е: „От Ниш.“ Сърбинът реагира: „Ааа, ти си из Ниша.“ Нишлията, раздразнен, троснато отговаря: „Па аз по-добре зная от къде съм. Аз не см „из Ниша“, а съм от Ниш.“ Очевидно в споменатите места не се използва сръбската падежна форма.
Несъмнено проявата на интерес към съдбата на няколкостотин хиляди българи, попаднали в границите на сръбската държава по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878) ще разкрие грубите денационализаторски методи на нашата западна съседка. Те обаче са вече част от сръбската нация. А това, че в съществен брой от тях тече българска кръв е сериозно основание да се тушира враждебността и антибългарската политика и пропаганда на Белград и двете страни да използват този факт като спойващ, а не като разединяващ България и Сърбия фактор.
