Варненски и Великопреславски митрополит Йоан пред „Труд news“: Христос отвори дверите за нас чрез дела на милосърдие и правда

Християнинът е длъжен да прости, защото и Господ му прости непростимото

В навечерието на един от най-светлите християнски празници - Великден, разговаряме с Варненски и Великопреславски митрополит Йоан за вярата, съмнението, предателството и прошката. Питаме и дали в по-трудни времена хората по-често се обръщат към вярата.

- Ваше Високопреосвещенство митрополит Йоан, защо Великден се нарича празник на празниците?

- Всяка година имаме невероятната възможност, Божия милост и шанс да се влеем в това чувство на Пасхата Христова. Това е празник на победата и празник на свободата. С такива чувства възприемаме този свят ден и приемаме решението според мярата на своите сили да поемем към среща с възкръсналия Спасител, да отидем към свободата чрез тези двери, които Христос е отворил за нас като е вършел дела на милосърдие, правда, помагал е на всички, които се нуждаят от помощ, съдействал на мира, справедливостта и любовта в човешкия род. И затова думите на свети апостол Павел: “Нашето спасение е в надежда” (Римляни 8:24) ни говорят, че всичко обещано от Бога ще се сбъдне. И грехът ще стане за всички отвратителен и болестите и разлъките ще се превърнат в радостни срещи, и всяка сълза Господ ще отрие от очите на скърбящите. И това се осъществява в Празника на празниците, защото това велико чудо преобрази света.

- Какво означава Възкресението на Иисус Христос за съвременния човек?

- Нашият живот е пронизан от парадокс, който не могат да обяснят и най-великите умове - от една страна всички живеещи, без изключение се стремят към живот и щастие, а от друга - в света има толкова много страдания, войни и непонятни разрушения. Всяка радост рано или късно ще я помрачи тъга и всеки живот непременно ще свърши със смърт. Трагедията на това противоречие усеща всеки човек. Особено съвременният. Дори когато житейските му ситуации протичат нормално, човек не може в пълнота да се освободи от чувството на безпокойство, че неговото щастие може всеки момент да се загуби, че смъртта няма как да се избегне. Ветхозаветното Божествено Откровение указало причината за тази трагедия - грехът. Бог създал човека за безсмъртие и ако не беше човекът съгрешил, нямаше да последват нито страданията, нито болестите, нито смъртта. Установена е причината, поставена е диагнозата, но от това на човека не му става по-леко. Възкресението на Христос от мъртвите - ето го спасението от трагедията. И не само изправяне на нарушеното, но и нещо много повече, което е трудно в пълнота да си представим и да го изречем. Възкресението Христово е началото на обновлението на цялата вселена. Това се възприема чрез вяра, че ще настане ден, когато всички по всемогъщото слово на Твореца ще възкръснат. Това ще бъде величествено и потресаващо събитие. Разбира се, да доказваме на невярващите, че всичко това така ще се случи е невъзможно, защото то се възприема чрез вярата. Но нашата вяра не е сляпа, тя е обоснована от вътрешни свидетелства. Вярващият човек усеща в себе си животворящата сила на възкръсналия Спасител. Общението с Него е напълно реално и непосредствено. Господ е близо до нас, както одеждата, която носим, или въздуха, който дишаме.

- Променя ли се начинът, по който хората възприемат Великден днес?

- Всичко зависи от вярата на човека и от неговата въцърковеност. Т. е. от това как човек живее в Църквата, живее ли, пребивава ли в нея, има ли отговори на същностните верови въпроси. Едни хора възприемат празника със задължително пребиваване в Божия дом и когато чуят победния поздрав “Христос Воскресе”, с радост си отиват по своите домове. Други хора, които са оцърковени очакват отслужването на светата Божествена литургия и с голяма радост пристъпват към тайнството на Светото Причащение, след което с радостни сърца, завършили подвига на поста се прибират в ранната утрин на неделния ден. Трети човеци не стигат до Божия дом, приемат празника като са направили необходимите традиционни действия - набавили са си козунак, боядисали са яйца, помолили са някой друг да запали свещ вместо тях, или са отишли да се влеят в многолюдието и все пак да чуят, че Христос е възкръснал. Различно се подхожда. Въпросът е, че в края на краищата постили или не постили, участвали в празника или неучаствали, Христос възкръсна от мъртвите и това дава възможност на човеците да осъзнаят, че те реално отбелязват този празник, в който възкръсна Господ, защото той заедно със Себе Си възкреси и вселената. И всъщност веригите на смъртта са разкъсани и мрежите на греховете - също. Чувството, което обхваща всеки човек литургически преживяващ празника може с една дума да се назове и тя е радост. Това е преди всичко покой, спокойствие, защото смутеният дух не може да пребивава в радост. Или на езика на Свещеното Писание всичко това се нарича блаженство, а по житейски щастие. Когато е радостно на сърцето, тогава човек е щастлив.

- Живеем в трудни времена, това кара ли хората по-често да се обръщат към вярата?

- Когато човек започне да губи надежда или не дай Боже, се отчая, или изпита чувство на униние, на болка, на вътрешно противоречие, насочва стъпките си към храма Господен. Защото ние дали напълно го осъзнаваме, онези хора, които са изживели тайнството на Светото кръщение и миропомазание, т. е тези които са християни, стигат до извода, че преминават своето земно поприще с определена кротост и смирение. И най-вече с тази увереност във всеблагия промисъл Божий. Защото, когато човек отвори, а това е важно да го стори, Свещеното Писание и реши да прочете нещо от Новозаветните писания, например от свети апостол Павел, той казва едни много прекрасни думи в посланието си към римските християни: “скръбта поражда търпение, търпението - опитност, опитността - надежда, а надеждата не посрамя, защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий” (Римляни 5:3-5). Този текст всъщност ни определя с едно изречение какво е нашата надежда. Нашата надежда е Христос Възкръсналият. И ако с вяра, всеки колкото по мярата на силите си може да носи в сърцето си се приближи към Възкръсналия Христос, ще усети Неговата любов, която влезе в нашия живот и го направи пълноценен и щастлив. Това искрено го благопожелаваме на нашите братя и сестри, които ще отбележат този свят ден и тези светли мигове.
 
- С Великден са свързани и темата за предателството и съмнението. Само и единствено заради 30-те сребърника ли Юда Искариотски предава Христос?

- Това е един въпрос богословски по своята същност. Има двама евангелисти, които свидетелстват - свети евангелист Матей повествува, че когато са вързали Спасителя, отвели и предали на управителя Понтий Пилат, “тогава Иуда, който Го предаде, като видя, че Той е осъден, разкая се и върна трийсетте сребърника на първосвещениците и стареите, като каза: съгреших, че предадох невинна кръв” (Матей 27:3-4). Но вижте отговора на тези първосвещеници: “що ни е грижа? Ти му мисли” (Матей 27:4). Юда захвърли сребърниците в храма, излезе и отиде да се обеси. (срв. Матей 27:4-5). Но свети евангелист Лука се спира едни много важни думи, върху които бихме разсъждавали: “И влезе сатаната в Иуда, наричан Искариот, един от числото на дванайсетте” (Лука 22:3). Действително, в основата на трагизма на този човек, който беше до Христос и един от Неговите ученици, е онова ненаситно желание - сребролюбието, този голям порок, който дълбоко се загнездил в душата и сърцето му. Толкова дълбоко, че сатаната влизайки в Юда прави така, че той вече няма реална преценка. Да, той предава Христос за тези тридесет сребърника, но забележете - той съжалява, той се разкайва. Но силата на тази голяма страст, която го е обзела и замъглила, направи възможно до такава степен да се спусне тази духовна завеса в Юда, че тя да го отдалечи завинаги от Господа. Той се разкая, но не се покая! Покаянието е свързано с онези дела, които преобразяват човека. И всъщност той се погуби, той се самоуби. Това е голям трагизъм! Това е урок за всички нас колко много трябва да се пазим от греха от порока и от злото. Колко много трябва да пазим ума си, съзнанието си, защото в него нищо не се изтрива. Има един велик момент на просветление в човека - дори и той да е извършил грях, дори и да е станал предател, ако искрено се покая и помоли Господ за прошка, Той със Своята неизмерима любов ще прости.

- Възможна ли е прошката след предателство и какво изисква тя?

- Християнинът е длъжен да прости, защото и Господ му прости непростимото. В нашия живот трябва да си зададем един същностен въпрос - обичаме ли Господ и ако на този въпрос имаме положителен отговор, то следващият въпрос е как изразяваме тази любов на дело и в пример пред нашите ближни? Казва Господ, който ме обича ще спазва заповедите ми (срв. Иоан 14:21). Прощавайте и простени ще бъдете (срв. Лука 6:37). Важно е да простим и Бог ще ни прости! Липсата на прошка, задържането на злопаметство в човешката душа води до големи терзания и престъпления. Защото по-лесно е да простиш, отколкото да отмъстиш, казва Йоан Златоуст.
 
- Съмнението, което изпитва Тома Неверни, част ли е от пътя към вярата?

- Свети апостол Тома е имал нуждата да пипне и да види, да сложи пръста си в раните на възкръсналия Христос, т. е. той е имал необходимостта от тази познаваема вяра. Много хора в нашия живот, нашата съвременност, в своето призвание имат нуждата да видят да се докоснат. Христос дава тази възможност на апостол Тома, за да може той след това да изрече онези паметни думи: “Господ мой и Бог мой” (Иоан 20:28). След това си свидетелство на вярата, апостол Тома е готов да умре за Христос. Съмнението винаги е пред човека, то стои пред неговия избор как да постъпи. При апостол Тома това е повече опит за познаваема вяра, отколкото неверие. Той е имал нуждата от това свидетелство, и Господ му го е дал. Сам Христос е казал: “блажени, които не са видели, и са повярвали” (Иоан 20:29). Христос спечели един човек за Себе Си завинаги. В центъра на пасхалните разкази не стои само свидетелство, че Христос е възкръснал, а и преобразяването на учениците в човеци, които могат да разпознаят Възкръсналия. Самото събитие на Възкресението е неотделимо от този нов начин на виждане. Евангелията не се задоволяват със свидетелството Той възкръсна и Се яви; те разказват как не беше познат, как беше погрешно възприет, как бе разпознат едва в определен миг и как след това всичко се промени. Това е голям пример за съвременните човеци - не всичко може да се обясни с разума. Но всичко онова, което не ни достига, ще трябва да го възприемем с очите на вярата. Много е важно вярата ни да е чиста, искрена и аргументирана. Да не е суеверие или нещо, което да изразява битовистични нагласи и изпълнение на странни предписания, които нямат нищо общо с реалното благовестие, с което ни призовава Христос.

- Кой е най-силният духовен урок, който сте научил?

- В духовния живот, в стремежа към съвършенство, не трябва да има хаос, импулсивност и непоследователност. От друга страна всичко онова, което трябва да постигнем в име Божие, е с постепенност, усърдие, труд, с добро старание и с постоянство. Ако едните думи от които трябва да се пазим са хаос, импулсивност и непоследователност, то на тях трябва да противопоставим думи като постепенност, добро старание, трудолюбие. Мъдър остава онзи човек, който в края на своя живот, от началото на тръгването си по пътя на Христовите заповеди, по пътя на възкръсналия Христос, помни, че трябва да запази онзи плам, сърдечност и дръзновение, които е имал от началото на пътя си. Това става с много усилия и труд. Нищо не идва даром, нищо не става бързо. Постоянство, търпение и добро старание. Това съм възприел за себе си като важно и необходимо. И най-същественото - да няма отчаяние, униние и падане духом.
 
- Какво е Вашето послание към хората за този Великден?

- Всесърдечно се обръщаме към всички човеци, които са в пределите на родината ни, в пределите на епархията ни, от велика до мала, както казваше блаженопочиналият патриарх Максим, преди всичко да си спомним и не забравяме нашите ближни хора, които са ни помагали - лекари, учители, благодетели, добри християни - всички, които са ни съдействали в живот ни. И да имаме увереността, че Възкресението ще превърне нашата скръб в радост. Този празник на празниците особено отчетливо ни открива пътя, показан от Христос, път към възкресение. Сам Той премина този път - от унижение към слава, от смърт - към възкресение. И всеки път, когато провъзгласяваме великата и спасителна пасхална вест: “Христос Воскресе”, ще имаме убедеността, че благодатта на възкръсналия Христос ще разсее вредоносните поветрия на злобата, завистта, гордостта и омразата между хората. Бог на мира да удостои всички ни с радостта от Възкресението Христово!

Нашият гост
Варненски и Великопреславски митрополит Йоан е роден през 1969 г. в Ямбол. Завършва музикалната паралелка в ПГ “Васил Левски” в родния си град. След това Софийската духовна семинария и Богословския факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. Специализира в Московската духовна академия и защитава кандидатска дисертация. През 1998 г. постъпва като послушник в Кокалянския манастир “Св. Архангел Михаил”, където е постриган за монах. През 2002 г. е назначен за протосингел на Софийската митрополия и въздигнат в архимандритско достойнство от патриарх Максим. На 18 март 2007 г. е хиротонисан за Знеполски епископ и е назначен за викарий на Софийския митрополит. На 22 декември 2013 г. е избран за Варненски и Великопреславски митрополит.