Твърдението, че „сегашните македонци вече не са българи - те са македонци“, е вярно само частично
През последните дни в България се разпространява интервю на проф. Раймонд Детрез за Deutsche Welle, в което се засяга и македонският въпрос. Очаквах анализ, който да внесе поне малко яснота по тема, обременена от десетилетия идеологически наслоения. Вместо това попаднах на добре позната схема, представена като балансирана позиция.
Особено показателен е следният пасаж: „... македонците трябва да признават, че в миналото техните предци са се наричали българи, а българите да признават, че сегашните македонци вече не са българи - те са македонци.“
На пръв поглед това звучи като разумен компромис. Проблемът обаче не е в това, което се казва, а в това, което систематично не се казва.
Нека започнем с българската позиция. В българската научна и институционална традиция не съществува утвърдена теза, която да отрича съвременната македонска идентичност като социален факт, формиран след 1944 г. Обратното твърдение е част от устойчив скопски наратив, който цели да представи България като страна, отричаща съществуването на съвременните македонци. За съжаление, именно в този наратив попада и интерпретацията на проф. Детрез.
Същевременно, докато се подчертава динамиката на идентичностите - нещо, което никой сериозен изследовател не оспорва - напълно отсъства другият съществен елемент от реалността.
Факт е, че наред с формирането на съвременна македонска идентичност, в Република Северна Македония съществува и група от хора, които съхраняват българско национално съзнание. Между тези два полюса има и редица междинни, преходни идентичности. Това не е теоретичен въпрос, а емпирично наблюдаем факт.
Именно тук възниква същинският проблем. Лицата с българска идентичност са подложени на институционален натиск, дискриминация и системни ограничения на правото на самоопределение. В отделни периоди, включително в началото на 90-те години, има и случаи на тежки репресии, включително убийства. Игнорирането на тази реалност не е неутралност, а позиция.
Затова твърдението, че „сегашните македонци вече не са българи - те са македонци“, е вярно само частично. По-точното описание би било: част от днешните граждани на Северна Македония се самоопределят като македонци, но друга част продължават да се самоопределят като българи - често при неблагоприятни условия за свободно изразяване на тази идентичност.
Премълчаването на тази втора група води до изкривяване на картината и до легитимиране на политики, които на практика я маргинализират.
Тук неизбежно възниква и един по-общ въпрос. Разбира се, историческите аналогии никога не са напълно точни, но принципният проблем е ясно видим и в други европейски контексти.
Например в Австрия съществува утвърдена австрийска национална идентичност, но това не означава, че хората с германско самосъзнание са отречени или преследвани. Наличието на нова идентичност не води до насилствено заличаване на по-старата.
Подобна е ситуацията и в Молдова, където официално съществува „молдовски“ език, но значителна част от
населението го възприема като румънски. Този спор не води до репресии срещу хората, които се самоопределят
по различен начин - те не са подложени на натиск заради езиковата си или национална идентичност.
Именно тук изпъква разликата със случая на Република Северна Македония - не в наличието на нова
идентичност или нова книжовна норма, а в отношението към онези, които не се вписват в тях.
Същият проблем се проявява и в езиковия въпрос. Тук често се смесват три различни равнища: политическото
признаване на книжовна норма, лингвистичната класификация и индивидуалното езиково самоопределение. Фактът, че днес съществува кодифицирана македонска книжовна норма, не отменя въпроса за историческата и диалектната основа на този език, нито правото на отделни хора да го възприемат като част от българското езиково пространство.
Показателни в това отношение са и данните от последното преброяване: 3504 души, които открито се самоопределят като българи; около 20 000, декларирали българска идентичност, но вписани по манипулативен начин като лица с двойно гражданство; както и приблизително 120 000 непреброени, служебно включени в статистиката. Тези числа поставят съществени въпроси, които не могат да бъдат игнорирани.
В крайна сметка въпросът не е дали идентичностите се променят - това е безспорно. Въпросът е дали правото на различна идентичност се признава еднакво за всички.
И ако това право се признава избирателно, тогава възниква логичният въпрос: за кого всъщност важат европейските ценности?
Труд
