Въстанието, спасило ни като народ

През близките 3-4 десетилетия няма друго значимо събитие, предлагащо подобна възможност

Смъртна заплаха е грозяла българите и от днешните предели на България

Трите държави започват мощна пропаганда сред българското населени

Има събития, които променят съдби и оставят незаличими следи в историята. Такова събитие е Априлското въстание, избухнало в критичен за българския народ момент. Макар и най-многоброен, останал последен от балканските народи под турска власт, той е подложен на огромен натиск от набиращия мощна сила турски национализъм, който го обрича на денационализация. Не по-малка е реалната заплаха за съществуването на българите в Османската империя и от техните съседни държави. Гърция, Румъния и Сърбия, успели с подкрепата на Великите сили и главно на Русия да получат автономия, полагат началото на един варварски “кръстоносен” поход срещу земите, заселени изцяло с българи. Генералните щабове на трите малки държави разработват конкретни планове с точно очертани граници, разчленяващи 220 000 кв. км територия населена с българи. На Сърбия са “отредени” земите от река Българска морава (преименувана от Сърбите във Велик морава - б. а.) до река Искър и Пазарджишко. Румъния “получава” цяла Северна България с Южна и Северна Добруджа и Северното Черноморие, а Гърция - останалата част от българските земи: Южна България, Македония, Беломорието и Южното Черноморие. Границата между Гърция и Румъния минава по билото на Стара планина.

Наред с тази нечувана, агресивна амбиция за унищожаване на осемте милиона българи, трите държави започват мощна пропаганда сред българското население, провеждана от въоръжени групи, които чрез шантаж, подкупи, заплахи и убийства се опитват да променят или поне разколебаят националното съзнание на българите.

Пример за това какво го е чакало целокупния български народ, попаднал в границите на трите маломерни съседи, свидетелства трагичната съдба на българското население, в заграбената територия по време на Руско-турската война (1877-1878 г.) и след Първата световна война. В резултат на бруталната денационализация, отнела живота на десетки хиляди българи от Нишко, Вранско, Пиротско, Лесковац и Вардарска Македония, близо два милиона стават без изключение “прави сърби”. Значителна част от българското население в Егейска Македония е избито, друга част е “изселена”, а трета, от няколко стотин хиляди българи, е обявена като “славяногласни елини”. Бруталността и жестокостта на румънските власти при денационализацията на българското население в Добруджа не е по-различна от тази в Гърция и Сърбия.

Посочените примери, смазващи със своята реалност, показват каква смъртна заплаха е грозяла българите и от днешните предели на България. Споменавам тези най-трагични страници от българската история, за да бъде оценена огромната съдбовна роля на Априлското въстание за съхраняването ни като народ.

Макар и жестоко смазано - над 30 000 жертви, десетки селища опожарени, стотици разграбени, въстанието постига набелязаните цели, най-важната от които е моралната победа над поробителя. Острата реакция на международната общност, осъждаща изключителната жестокост и зверства при потушаване на въстанието, провокира европейските управляващи среди да принудят Високата порта да даде автономия на българското население.

Турската страна приема искането на Цариградската конференция на посланиците, но по тайно внушение на англичаните се отказва да изпълни този ангажимент под претекст, че е изработила нова конституция, гарантираща правата на българското население.

Гневни на неизпълнените ангажименти, правителствата на Великите сили единодушно решават да задължат имперската власт да изпълни поетите обещания, а това може да бъде постигнато само с война.

Единствената Велика сила, която е в състояние да води победоносна война с Османската империя, е Русия. Така руската страна, макар и с неохота, започва поредната Руско-турско война, обявена с Манифест на император Александър Втори през 1877 г.

Още в началото на войната проличава, че Русия наистина не е била подготвена да води такава сериозна война, въпреки че в българските земи влиза 550 хилядна армия, а още 112 хиляди руски войни се сражават на Кавказкия фронт. Само със саможертвата на руските войни и изключителния героизъм на българските опълченци войната е спечелена.

Априлското въстание и провокираната от него Руско-турска освободителна война всъщност разкриват последната възможност за спасяването на българите като етнос. През близките 3-4 десетилетия няма друго значимо събитие, предлагащо подобна възможност.

Жестокото потушаване на Априлското въстание и кръвопролитните боеве на Руско-турската война (няколко десетки хиляди жертви) доказват абсурда на твърденията на някои русофоби, че българите и сами са могли да се освободят. Историята свидетелства, че най-многобройните въстания са Нишкото (1841) и Илинденско-Преображенското (1903) с по около двадесет хиляди въстаници. В цялата си няколкостотин годишна история Османската империя е поддържала армия заедно с еничарския корпус от 250 до 350 хиляди войни. Коментарът е излишен.

С отбелязването на една изключителна и с нищо несравнима по значение годишнина - 150 години от Априлската епопея, следва да направим категоричния извод: Без инициативата, смелостта, саможертвата на онези млади, буйни, достойни и непоколебими българи, повели след себе си хиляди свои сънародници към очаквана гибел, нямаше как да последва спасителната за българите Руско-турска освободителна война.

Наред с упоритите опити на русофоби да подменят истината и фалшифицират причините за Руско-турската война, особено тревожат скандалните твърдения на някои от тях, че българският народ не е бил поробен, а си е живял добре в съжителство с “присъстващите” поробители. Освен това имал възможност да пътува в голямата империя, да печели и забогатява. Това е вярно, но то се отнася само за единици българи. Не бих споменавал жертвите, които дава българският народ под турска власт, както и униженията, на които е бил подложен и разрушенията причинени от “присъстващите”, унищожили огромното културно богатство на българския народ, сред които и осемнадесетте хиляди църкви и 6-те хиляди крепости и крепостни стени.

Смазващо разобличаване на това поредно малоумно фалшифициране на българското минало дават нашите предци и то е ясно и категорично. На знамената на почти всички въстания, особено тези през последното столетие, те слагат посланието “Свобода или смърт”. Робският хомот, който носят столетия, е убил дори инстинкта им за живот. Е, може ли нормален човек, който е живял добре, да предпочете смъртта пред живота? 

Дори в края на XIX-тото и началото на XX-тото столетие крайно деспотичната османска тирания не се променя. Свидетел на това непоносимо робство са въстаналите българи от Илинденско-Преображенското въстание (1903). Наред с посланието “Свобода или смърт”, те добавят не по-малко смразяващото “По-добре ужасен край, отколкото ужаси без край!”. Смайваща решителност и категоричност! По-добре робското им тегло да приключи един път завинаги, отколкото да продължат това ужасно настояще. Живи, но свободни, а поробени - само мъртви! 

Единствена оценка за живота преди 150 и повече години могат да дават само нашите предци. Никой няма право да оспорва тяхното мнение, че те са били поробен народ. Това е страховитата истина на тези, които заложиха и дадоха живота си в неравните битки срещу поробителя, за да ни има нас - днешните десетина милиона българи в България и по света.