Труд
Автор:
Костадин Филипов
Това стана повод за дебат край Вардар, но защо напълно ненужно и у нас?
Все си мисля, че ако се напъна бих могъл да напиша трактат за провокациите от ситен калибър, които през годините ни поднасят управляващите и някои обществени и научни кръгове в Северна Македония. При това въпросният труд би бил с обема на „Война и мир“, да речем. И в него важна роля бих отредил на Тимето Муцунски, актуалният министър на външните работи и на външната търговия при съседите ни на югозапад. Младежът си го бива.
Още не беше изкарал няколко месеца на поста си и сътвори онази история с липсата на знаме на своята държава при първия разговор на президентите на двете страни Гордана Силяновска и Румен Радев в София. Помните го, нали? Силяновска бе дошла у нас по повод една балетна постановка на операта от Скопие и използва случая да се види с Радев. Един вид проява на културна дипломация и „мека сила“.
Нищо лошо. Муцунски бе в делегацията и вървеше неотлъчно и близко до Силяновска. Двамата президенти седнаха, поговориха, установиха, че имат много общи неща и се разделиха сърдечно като си обещаха нови срещи. Когато Силяновска се върна в Скопие, изведнъж се появи възражение, че на разговора помежду двамата на масата не е имало знаме на Северна Македония. То, и българско нямаше, защото протоколите на двете институции така се бяха договорили предварително. Бележката за липсващото байраче идваше от сайт, близък лично до Тимчо Муцунски. И тя стана, каквато стана. Ние си направихме изводите за евентуалните бъдещи подходи на новите власти в Скопие, част от които е и президентът Силяновска. И си дадохме сметка, че момъкът от външно министерство на Северна Македония се опитва да даде урок на своята президентка като я поставя в неудобното положение да се оправдава, че кабинетът ù е проспал ситуацията. Да си знае мястото, един вид.
Сега отново Муцунски се опитва да дисциплинира своята нова българска колежка Велислава Петрова, министърът на външните работи в кабинета на премиера Румен Радев. Нямало право да говори за своите партньори в Скопие като за „северномакедонски“ такива, а и разговорът им не бил среща, каквато Петрова я определила. Само били разменили няколко думи в присъствието на други техни колеги и дипломати. Има си човекът позиция и разбиране. Но се налага да спомена, че в своята дълга кореспондентска работа в Скопие за български медии съм се нагледал и наслушал на местни политици и държавници, които „на маргините“, както казват там, на многолюдните международни прояви са решавали големите въпроси на двустранното сътрудничество, полагали са основите или са развивали стратегическо партньорство с големите държави в Европа и света.
Как това е ставало за броените минути и дори секунди на разговорите, обяснение нямаше, но пък пропагандата вдигаше пушилка до Бога за поредния успех на дипломацията на страната. Дори едно рутинно и протоколно ръкостискане се обявяваше за среща, на която цялата палитра от въпроси и проблеми между държавите е била решавана на мига. Имаше и язвителни коментари от типа, че в някои от случаите това е ставало когато и двамата събеседници са стояли разкрачени пред два съседни писоара в тоалетната. Извинете, просто цитирам! Да, всеки политик или държавник има нужда да регистрира успех в контактите си с външния свят, но такава хиперболизация на значението и важността на всяка подобна проява, каквато край Вардар се правеше и прави, май никъде другаде не съм виждал.
И този път, както в случая със знаменцето, Муцунски „взе отношение“ към разговора си със своята българска колежка чак когато се върна в Скопие. Този факт, а и цялостното му поведение в ситуацията даде повод на колеги край Вардар да направят извода, че реакцията му е демонстрирала неговата лична и професионална уязвимост. Соня Крамарска в текст за „Дойче веле“ написа, че Муцунски не се е държал като истински дипломат, първото задължение на когото е умело да скрива настроенията си и да не показва признаци на нервност и слабост. Значи, да има интегритет. Не исках аз да го казвам, та затова се позовавам на местни колеги, които са загрижени очевидно за публичния образ и поведение на своя първи дипломат. Впрочем на какъв език са разговаряли Муцунски и Петрова? До този момент никъде не съм чул или прочел нещо за това. Ако ще са разговаряли на английски, единственото оправдание за това би било присъствието и на другите техни колеги наоколо. Пък и не видях наблизо да се върти задължителния според скопския официален протокол преводач, който да им помага в диалога... В разгърналия се дебат около всичко това в социалните мрежи видях карта, на която бяха отбелязани град Пехчево в Северна Македония и град Сандански у нас. По пряка линия има-няма и тридесет-четиридесет километра между тях. Родът на Муцунски е от Пехчево, а на Петрова - от Сандански. Този факт, според поста във Фейсбук трябваше да означава, че няма никаква пречка двамата външни министри да се разберат. Никаква!
Да, около това „северомакедонски партньори“, което Петрова употреби, се разгърна дебат и у нас. Едни анализатори обясниха, че в неговата употреба няма нищо обидно и че реакцията на Муцунски е пресилена. Така било според документите, най-важният от които е Преспанският договор с Гърция от юни 2018 г. Други, обратно, заявиха, че българският външен министър е направила сериозен гаф, защото е поставила под съмнение македонската идентичност на своя колега. В тази позиция видимо проличаха и партийните пристрастия на техните автори, които хвърлиха вината върху Петрова. Убеден съм, че обществото ни няма нужда от подобен дебат сега, в този момент на първите крачки на новите власти у нас. Още повече, че с изборния резултат на „Прогресивна България“ се формира такава управленска конфигурация, такава вертикала, в която всяка от личностите в нея имат своето „македонско“ досие. Като почнеш от президента Йотова, през премиера Радев, та се стигне до външния министър Петрова. И по-надолу, надявам се. Тази монолитност в позицията очевидно дразни хора като Тимчо, та реагират така. А искаха стабилност у нас, та да имат с кого да разговарят.
Една от критиките, а и препоръките към Велислава Петрова бе, че не е оценила позицията на Муцунски и хората в Скопие към темата за употребата на името Северна Македония и всичко свързано с него. На мен ли го казват? Колко текстове съм написал и колко думи съм изговорил с предупреждения към нашите политици как и какво говорят, когато става дума за новата държава и хората в нея, за изострената докрай чувствителност към всичко вербално, което прелита границата и достига до Вардар. Не за друго, а защото на всичко, което идваше от София, задължително в Скопие се даваше отговор и започваше един пинг-понг от изявления, който като кореспондент трябваше да отразявам и който в повечето случаи беше напълно излишен, и дори и вреден. Тази игра си имаше и своите герои - покойният вече историк Божидар Димитров и лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов. Мои колеги от Скопие се дразнеха, когато им казвах, че така са се наострили, че тези двамата още не са си отворили устата да кажат нещо, а критиките и обидите срещу тях започват. Но и Божидар, и Красимир не си поплюваха. Първият беше обявил премия от милион марки, а после и евро, ако някой от местните историци му покаже поне един документ, в който да се говори за македонци в миналото на днешната държава. Парите така и не бяха спечелени. Красимир пък, ако не ме лъже паметта, обещаваше да бъде на централния площад в Скопие на разположение на всеки, който иска да дебатира с него. Не съм чул това да се е случило.
Да, знам много добре, че темата с името Северна Македония е много болезнена. Но то замени едно друго, което също не харесваха - Бивша югославска република Македония - БЮРМ/FIROM. Поради съображенията на Гърция новата държава бе записана така в ООН през април 1993 г. Тогавашният президент Киро Глигоров обещаваше, че това име ще живее само няколко месеца, а то просъществува цели 25 години до конституционните промени, с които държавата през 2018 г. вече бе наречена Република Северна Македония. Дали заради авторитета на Глигоров, или може би заради продължаващото приятно носталгично усещане, че някога са били част от Югославия, някаква особена критика срещу това име нямаше. И когато FIROM се изписваше навсякъде по света, където държавата участваше и това се приемаше в Скопие като обида, България употребяваше конституционното ù име Република Македония, с което първа я беше признала на 15 януари 1992 г. Някой да каже нещо за това? И още нещо. Знаете ли колко институции край Вардар в изпълнение на Преспанския договор промениха имената си, изхвърляйки прилагателното „македонска“ или „македонски“ от него, на което Муцунски толкова държи? В това число и такива, които са в основата на културната им и езикова идентичност. Например някогашната Македонска информационна агенция, създадена през 90-те години с цел да обогати медийното пространство в новата държава, за да запази абревиатурата на името си МИА бе принудена да се назовава Медийна информационна агенция. Пак е МИА, но не е македонска. И само това да беше.
Искате ли още аргументи? Може, но следващия път.
