Труд
Автор:
Проф. Боян Дуранкев
Необходимо е в отношенията постепенно преминаване от логиката на ограниченията към логиката на реципрочността
Световната икономическа система, която преминава от режим на почти пълна глобализация в условията на правила и международни договори и институции, към режим на деглобализация, разпад на основни правила и нарастващо значение на „твърдата сила“ в международните отношения (най-вече чрез поведението на САЩ), няма как да предизвиква очаквания за безпроблемен нарастващ икономически растеж, все по-приятелски отношения между страните, кохезия между развити и развиващи се страни, и засилваща се роля на световните институции (като ООН, Световната банка, МВФ и други).
1. Световният икономически растеж дръпва ръчната спирачка
В началото на юли авторитетният Международен валутен фонд (МВФ) публикува поредната си прогноза за бъдещето на световната икономика под смущаващото заглавие „Глобалната икономика в кръстосаните течения на война и технологии“ (International Monetary Fund, 2026).
Според оценката на тези „кръстосани течения“, тенденциите са с противоположни знаци. Едното от тях – войните в света, ще натискат икономическия растеж надолу и надолу, изчерпвайки потенциала на воюващите страни и насочвайки го към глуха улица – военно-промишлените комплекси. От танкове не може да се произвеждат трактори и комбайни, а от снаряди – шоколад и жилища. Милитаризацията никога не е означавала благоприятно развитие. Другото течение – модерните технологии и изкуствения интелект (ИИ), същевременно ще бъде асансьор на икономическия растеж, който ще го повдига бързо нагоре, особено ако страните не са замесени във военни конфликти и не са заразени с вируса на милитаризацията, който – впрочем – не означава отслабени грижи за отбраната.
Поставяйки под лупата на микроскопа тези кръстосани течения, МВФ прогнозира за сегашната 2026 г. среден световен растеж от 3% на глобалния брутен вътрешен продукт (БВП), но допълнително намаляване на реалния икономически растеж на най-развитите икономики: 2,3% на САЩ (недостатъчни, за да се осъществи мечтата „Да направим Америка отново велика“, но американските технологични гиганти и влиянието на долара ще поддържат значителната тежест на САЩ в световната икономика), 1,1% за Русия (но със значителни разходи за военната икономика), 1,0% за Великобритания, 0,9% за еврозоната, 0,7% за Германия („двигателят“ на икономиката на ЕС), 0,6% за Франция, 0,6% за Япония, 0,5% за Италия и т.н.
Обратно, МВФ прогнозира по-висок от средния световен икономически растеж на Индия (6,4% за 2026 г., но рязко намалял от миналогодишния 7,7%) и на Китай (4,6% - това е с 0,2 процентни пункта повече спрямо предишната прогноза от април), а също и на нововъзникващи пазари и развиващи се икономики (3,8%). Казано още по-ясно, през 2026 г. делът и на Китай, и на Индия в световния БВП вероятно ще нарасне, защото и двете икономики растат по-бързо от световната средна стойност от 3%. Индия ще увеличава дела си по-бързо в относително изражение, но Китай ще продължи да печели по-голяма икономическа тежест в абсолютен размер. Исторически погледнато, тенденцията вече е видима: делът на групата на развитите икономики в световния БВП е значително по-нисък днес, отколкото през 1980-те и 1990-те години, докато азиатските икономики увеличават своето значение. Това е по-скоро израз на процеса на глобална икономическа конвергенция – водена от Китай, отколкото на абсолютен упадък на развитите държави.
2. Китай опровергава прогнозите, продължава да расте по-бързо и по-качествено
По предварителни оценки през първата половина на годината брутният вътрешен продукт (БВП) на Китай е достигнал 69,57 трилиона юана по постоянни цени (приблизително 10,25 трилиона щатски долара), което представлява ръст от 4,7% на годишна база – по-висок от прогнозирания от МВФ (National Bureau of Statistics of China, 2026). По отрасли добавената стойност на първичната промишленост е с 3,7% повече на годишна база; тази на вторичната промишленост е с 3,9% повече, а тази на третичната промишленост е с 5,2% повече.
Зад тези цифри, които нищо особено не говорят на обикновения човек, стои ясно подобряване на структурата на реалната китайска икономика и на външнотърговския стокообмен, при това със забележителни резултати, предизвикващи неприкрита завист не само от съседите, но и от най-развитите икономики, включително и тази на Европейския съюз.
Да разшифроваме реалните резултати в някои сектори, за да илюстрираме защо Китай няма съпоставим конкурент по съчетанието от мащаб на вътрешния пазар, индустриална дълбочина, логистична инфраструктура и държавни инвестиционни възможности. Например, през първото полугодие добавената стойност в растениевъдството регистрира ръст от 3,6% на годишна база, а в животновъдството производството на свинско, говеждо, овче и птиче месо е с 4,3% повече на годишна база; общата добавена стойност на промишлените предприятия нарасна с 5,4% на годишна база (в минното дело се увеличи с 3,6%, в преработващата промишленост - с 5,6%, а в производството и доставката на електроенергия, топлоенергия, газ и вода - с 5,5%, в производството на оборудване – с 9,3%, във високотехнологичното производство - с 13,3%. По отношение на продуктите, производството на 3D печатащи устройства, литиево-йонни батерии и промишлени роботи е нараснало съответно с 48,5%, 39,3% и 28,0% на годишна база. Общата печалба, реализирана от промишлените предприятия над определения размер, е била с 18,8% повече на годишна база. Изключително високи темпове в сравнение със световните стандарти!
Общата стойност на вноса и износа на стоки е била с увеличение с 16,9% на годишна база. По-конкретно, общата стойност на износа е била 14 731,4 милиарда юана, което е увеличение с 13,4%; общата стойност на вноса е била 10 737,2 милиарда юана, което е увеличение с 22,1%. Вносът и износът със страните партньори от „Един пояс, един път“ са нараснали с 14,8%. Коя страна (и САЩ, и страните от ЕС) не мечтае за такъв внушителен външнотърговски резултат, при който износът рязко да надвишава вноса!
Затова не е неочаквано, но жизненото равнище на китайският народ продължава своя възход. През първото полугодие разполагаемият доход на глава от населението в страната е с 5,2% на годишна база, а реалният ръст е бил 4,2% след приспадане на ценовите фактори. По отношение на източниците на доходи, доходът от заплати на глава от населението в страната, нетният доход от бизнес, нетният доход от собственост и нетният доход от трансфери са нараснали съответно с 5,3%, 6,5%, 1,1% и 5,8% в номинално изражение.
Като цяло, китайската икономика функционира в подходящ диапазон, въпреки че външната среда става все по-нестабилна и несигурна, дисбалансът между силно предлагане и слабо търсене остава остър и основата за икономическо възстановяване и подобрение все още трябва да бъде консолидирана.
На следващия етап Китай си поставя за цел да следва идеите за „социализъм с китайска специфика за нова ера“, да продължи да се стреми към напредък, като същевременно си гарантира стабилност, да подобри както качеството, така и резултатите от растежа, да засили антицикличните и междуцикличните корекции, да стимулира допълнително вътрешното търсене и да подобрим предлагането, така че да се насърчи по-качествен икономически растеж, като същевременно се постигне подходящо увеличение на икономическото производство.
По същество днес Китай се опитва да премине от инвестиционно-експортен модел към потребителско-технологичен модел. Нещо повече, този преход се извършва в условията на стабилизация на трансформацията по начин, нехарактерен и удивителен за страните, доверяващи се единствено на пазарната „невидима ръка“ (Smith, 2026).
И като илюстрация на положението на Китай върху икономическата карта на света, Световната конференция за изкуствен интелект (World Artificial Intelligence Conference - WAIC) ще се проведе в Шанхай от 17 до 20 юли тази година (Artificial Intelligence International Institute (AIII), 2026), доказвайки че Пекин се стреми да артикулира своята визия за изкуствения интелект както като национален приоритет, така и като дипломатически инструмент. Президентът Си Дзинпин ще присъства лично и ще произнесе откриващата реч, както и девет носители на Нобелова награда и наградата Тюринг ще участват, което подчертава амбицията на конференцията да се конкурира със западните събирания за изкуствен интелект по интелектуален престиж.
Няма как да се отмине един „европейски“ въпрос: дали икономическият възход на Китай не е заплаха за икономическото развитие на Европейския съюз?
3. Европейският съюз между страха и необходимостта: накъде трябва да вървят икономическите отношения с Китай?
Отношенията между Европейския съюз и Китай днес са „сложни“ и противоречиви. Не липсват европейски политици и анализатори, които разглеждат възхода на Китай като потенциална заплаха за икономическото бъдеще на Европа.
Един по-трезв анализ обаче не може да пренебрегне фактите. Само преди десетилетие Европа възприемаше Китай предимно като производител на евтини стоки и глобален аутсорсинг център. Днес Китай е световен лидер или сълидер в производството на електромобили, батерии, фотоволтаици, високоскоростни железници, индустриални роботи, дронове и редица приложения на изкуствения интелект. Тези успехи създават пряка конкуренция за европейската индустрия.
Наред с това европейската икономика остава в значителна степен зависима от китайски доставки на редкоземни елементи, батерии, магнити и части от фармацевтичните вериги за доставки, което все по-често се оценява като стратегически риск.
В същото време Европа извлича значителни ползи от икономическите си връзки с Китай. Страната е сред най-големите пазари за европейските компании и за редица от тях е практически незаменима. Производители като Volkswagen, BMW, Mercedes-Benz, Airbus, Siemens и LVMH реализират значителна част от приходите си именно на китайския пазар. Без достъп до Китай немалко европейски корпорации биха загубили важен източник на растеж и печалби.
Също така „зелената“ трансформация на Европа е трудно мислима без китайско участие. Значителна част от компонентите за соларни паркове, батерии, електромобили и други технологии за енергийния преход са свързани с китайски производствени и логистични вериги.
Следователно възходът на Китай не представлява екзистенциална заплаха за Европейския съюз, а стратегическо предизвикателство. Колкото повече Китай се превръща от производствена в технологична свръхсила, толкова по-интензивна става конкуренцията с европейската индустрия. В същото време степента на взаимна икономическа зависимост между двете страни е толкова висока, че логиката на конфронтацията трудно може да замени логиката на сътрудничеството.
Основният въпрос вече не е дали Китай ще изпревари отделни европейски икономики, а дали ЕС ще успее да съхрани технологичната си конкурентоспособност в свят, в който Китай все по-успешно съчетава предимствата на мащабния вътрешен пазар, активната индустриална политика и ускореното технологично развитие.
В резултат Европейският съюз се оказва в своеобразен стратегически парадокс. От една страна, той се нуждае от по-висок икономически растеж, повече инвестиции, ускорена индустриализация и по-висока конкурентоспособност в условията на изостряща се глобална конкуренция. От друга страна, именно в момент, когато тези цели стават жизненоважни, Брюксел разширява инструментите за контрол върху китайските инвестиции, субсидирания внос и трансфера на технологии.
Така ЕС все по-често изпраща противоречиви сигнали към втората по номинален БВП и първата по паритет на покупателната способност икономика в света. Колкото по-голяма става регулаторната и политическата несигурност, толкова по-предпазливи стават китайските компании при вземането на решения за дългосрочни инвестиции в Европа. От тази гледна точка политиката на „намаляване на риска“ (de-risking) може неволно да ограничи именно онези капиталови потоци, технологични партньорства и индустриални проекти, които биха могли да допринесат за повишаване на европейската конкурентоспособност.
Разбира се, европейската позиция не е лишена от основания. За Брюксел въпросът далеч не е само търговски. Ограниченията спрямо Китай са продиктувани не само от икономически съображения, но и от стремежа към по-голяма стратегическа автономия, защита на критичната инфраструктура и ограничаване на зависимостите в чувствителни отрасли. Затова най-същественият въпрос не е дали Европа е права или Китай е прав. Много по-важно е дали Европейският съюз може едновременно да намалява зависимостта си от Китай и в същото време да поддържа високи темпове на икономически растеж. Засега отговорът остава нееднозначен.
Ако ЕС желае да подобри отношенията си с Китай, без да се отказва от собствените си стратегически интереси, тя би могла да предприеме няколко практически стъпки.
На първо място, е необходимо постепенно преминаване от логиката на ограниченията към логиката на реципрочността. Вместо стремеж към „по-малко Китай в Европа“, по-разумна цел е създаването на равнопоставени условия за европейските и китайските компании. Това предполага по-широк достъп на европейските фирми до китайския пазар, по-широк достъп на китайските инвестиции до европейския пазар и най-вече ясни, прозрачни и предвидими правила за всички участници.
На второ място, необходимо е по-ясно разграничаване между икономическите и геополитическите въпроси. Не всяка китайска инвестиция представлява риск за националната или европейската сигурност. Едно е участието в стратегическа инфраструктура, телекомуникации или отбранителни технологии, а съвсем друго са инвестициите в автомобилостроенето, зелената енергия, логистиката или производството. Вместо общо подозрение към китайския капитал, Европа би могла да прилага по-прецизен и селективен подход.
На трето място, Европейският съюз следва да ускори изграждането на модерна индустриална политика. Китай не се превърна в индустриален и технологичен лидер единствено чрез защита на вътрешния си пазар, а чрез мащабни инвестиции, развита инфраструктура, активна подкрепа за научните изследвания и последователна държавна стратегия за развитие. Европейските проблеми трудно могат да бъдат решени единствено чрез ограничаване на китайския внос.
Особено перспективно изглежда насърчаването на съвместни високотехнологични проекти. Значителен потенциал за сътрудничество съществува в областта на зелената енергетика, батериите, водородните технологии, електромобилите, медицината и изкуствения интелект. Именно тук сътрудничеството може да донесе далеч по-големи ползи от конфронтацията.
Не по-малко важно е възстановяването на инвестиционния диалог между Брюксел и Пекин. Замразяването на Всеобхватното инвестиционно споразумение ЕС-Китай (CAI) лиши отношенията от важен механизъм за уреждане на спорни въпроси и за изграждане на по-предвидима бизнес среда. В условията на нарастващи геополитически напрежения именно подобни механизми могат да играят стабилизираща роля.
Съществува риск Европа да обърка следствието с причината. Основният проблем на Европейския съюз не е, че Китай расте твърде бързо, а че самата Европа расте твърде бавно. Ако европейската икономика губи позиции поради недостатъчни инвестиции, високи енергийни разходи, демографски проблеми, фрагментирани капиталови пазари и технологично изоставане, ограниченията върху китайския внос няма да отстранят тези структурни слабости.
Истинският избор пред ЕС не е между Китай и/или САЩ, а между стагнацията и обновлението. В дългосрочен план най-успешната стратегия няма да бъде изолирането на Китай, а укрепването на собствената производителност, научно-технологичния потенциал и индустриалната мощ на ЕС, съчетано с поддържането на взаимноизгодно икономическо сътрудничество с една от водещите сили на съвременния свят. Само така Европа би могла да запази своята икономическа тежест, технологична конкурентоспособност и стратегическа самостоятелност в новия многополюсен световен ред.
