Телефон все ни свързва, телефон ни дели...

Победителят на изборите в България Румен Радев получи поздравления, между тях и от Гордана Силяновска и Християн Мицкоски

Аргументът, че у нас няма политическа стабилност за разговори със Скопие вече няма смисъл

Доста дълго време си чудех, чакайки да разбера дали убедителният победител на парламентарните избори в България на 19 април 2026 г. Румен Радев ще получи официални поздравления от страна на управляващите в съседна Северна Македония. Нали така се прави? Изисква го международният протокол, изисква го доброто възпитание и доброто съседство. Пък и нали все още живеем с илюзията, че оттатък границата живеят хора, които от всички балкански народи са ни най-близки и чийто политически избор на своите държавници и лидери не би трябвало да пречи да ги смятаме за такива. Напротив!

Бая чакане падна. Трябваше местните колеги журналисти да проявят повече настойчивост и да попитат по различни публични поводи, за да разберат те, а и ние, че все пак и президентът Гордана Силяновска-Давкова, и премиерът Християн Мицкоски са поздравили Румен Радев. Както стана ясно, и двамата са го направил в телефонен разговор. Силяновска била изпратила съобщение, след което Радев ù се бил обадил и така станала връзката. Мицкоски в едно интервю пред скопската ТВ „Сител“ също обясни, че е звъннал на Радев и така изпълнил задължението си да го поздрави за убедителната победа. Значи, всичко е наред и нормалните добросъседски отношения между Република България и Република Северна Македония са спасени.

 Имаше време, и това бяха първите години на моята работа като кореспондент на български медии в Скопие, когато си мислех, че това политиците от двете държави да си имат телефоните и да се чуват редовно би било най-добрата работа, която могат да свършат. Колко пъти писах и призовавах министрите от двете страни на границата да имат възможност за пряка комуникация помежду си и директно да решават въпроси от общия ни интерес. Или най-малкото, поне за рождени дни, за християнските празници и други подобни да се поздравяват. Какво лошо би имало в това? То би означавало, че все пак и те са хора, че се познават помежду си и че си имат някаква степен на доверие. Лично, а после и институционално. Дали ще е за някаква услуга, дали ще е за междудържавен проблем, няма значение, важно е комуникацията да върви и да бъде полезна. А ако пък цялата тази моя представа за близост се отнасяше за премиерите или държавните глави на двете страни, тоест, за хората които имат инструментите в ръцете си да вземат решения - още по-добре. Е, оттатък се оправдават, че министрите в България напоследък често се сменяли. Докато научиш името на един, идва друг. Сега имаме основание да се надяваме, че повече няма да е така.

Да, имаше периоди, когато това вървеше. Може и да обидя някого, но имам си лично пристрастие към времето, когато начело на изпълнителната власт в двете държави - България и Република Македония, бяха Иван Костов и Любчо Георгиевски. Може би защото моите кореспондентски мандати и пребиваването ми в Скопие съвпадаха точно с онези години. Както се казва, бях непосредствен свидетел на всичко, което се случваше пред очите ни. Радвахме се, че между Костов и Георгиевски има изградено доверие, което помага за това отношенията да се развиват, доколкото това е възможно, разбира се. Като прехвърлям годините през ума си, стигам до извода, че може би в известен смисъл повторение на онзи период се случи във времето, когато премиери от двете страни на границата бяха Зоран Заев и Бойко Борисов. Те свършиха добра работа с подписването на Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество от август 2017 г., дадоха някаква заявка за по-голяма динамика и плътност в двустранните ни отношения, но лека полека нещата взеха да губят темпо и да раждат съмнения в искреността на намеренията и поведението едни към други.

Накрая се стигна дотам нивото и температурата на двустрания ни диалог да зависят от решенията на Съвместната комисия по исторически и образователни въпроси. И как да бъде другояче, когато тя остана може би единствения жив фактор на отношенията ни, след като всички други канали бяха блокирани, или просто замърсени. Иначе имам основание да предполагам, че и до днес Заев и Борисов имат връзка помежду си въпреки спецификата на политическата позиция, която двамата заемат в обществото. Или не заемат. Но контактите им чрез телефонния апарат, доколкото знам, са повече насочени да се свърши някаква лична услуга или да се реши някакъв персонален проблем, отколкото да се търсят важни политически решения от интерес за двете държави. Просто други хора вече правят това. Или по-скоро не го правят. Както пее Васил Найденов в онази своя прословута песен - телефон все ни свързва, телефон ни дели...

В своето признание за разговора си с Радев Гордана Силяновска изтъква като важен резултат от изборите създалата се възможност, че „има с кого да разговаряме“. Тя очаквала „да организираме среща“. Хубаво, и ние очакваме това, но ако такава има, според протоколните изисквания тя би трябвало да бъде между премиерите на двете държави Християн Мицкоски и Румен Радев. Тук правя вметка, че приемам като недобронамерени и дори напълно излишни всички съмнения, внушавани оттук и от там, че мнозинството в Народното събрание може да излъчи премиер, който да се казва другояче, а не Румен Радев. Че за какво му беше тогава да излиза от президентството и да „слезе“, както мнозина се изразяваха, на калния терен на междупартийната борба и да търси място под политическо слънце на България. Е, спусна се, слезе и направи това, което направи.

Така че, ако оттук нататък диалогът между Скопие и София се активизира, той ще се води главно между Мицкоски и Радев. Много са обстоятелствата, които предполагат това. Мицкоски има подкрепата на солидно парламентарно мнозинство в Събранието, има го и Радев. За почти две години начело на изпълнителната власт в Северна Македония Мицкоски даде достатъчно знаци за това, че управлява държавната машина еднолично, дори автократично. Всеки ден той предоставя доказателства, че ако има политическо решение за нормализиране на отношенията с България, то е в неговите две ръце. Както се казва, взел е целият комплекс от връзки с България на ръчно управление. Каквото каже той, това става. Другите от екипа му в партията и в правителството само го повтарят. Мицкоски счита себе си за най-подготвен по темата, по която може да се говори с България. Може би това му изигра и лоша шега. Той не скри дълбокото си разочарование, че усилията му да превърне Северна Македония като първостепенен елемент от предизборната борба у нас се оказаха напразни. А той толкова искаше да занимава с това обществото в страната си най-вече, за да сипе обвинения срещу България като основен виновник за блокирането на европейския път на Скопие.

Разочарованието продължава и сега, след като изборите отминаха. Колко само интервюта направиха журналисти от Северна Македония с български политици или журналисти след вота, все се опитваха да открият къде в дневния ред на бъдещото българско правителство стои темата за двустранните ни отношения. Колкото пъти питаха, толкова пъти получаваха отговори, че приоритетите на страната ни са съвсем, ама съвсем други и че това какво Мицкоски или Силяновска са казали, че искат, няма никакво значение. И на мен, като „патриот“ по темата ми се иска българинът да става и ляга с нея, да пишем и говорим повече, но си давам сметка за реалностите, в които държавата ни живее в момента.

 А Силяновска - какво? Тя може да иска много неща, но първо, Румен Радев вече е в друга позиция. Нейният партньор в България се казва Илияна Йотова, нека да търси среща с нея. Да, би могла да се види и с Радев, но само в отговор на протокола, според който държавният глава приема премиера на друга държава като проява на куртоазия. Второ, ако Силяновска все още живее с представата, че от нея като президент зависи нещо в отношенията с България, значи се е излъгала сериозно. Отвън се вижда много по-добре, че ролята є е сведена да чисто церемониални прояви, в които тя упорито продължава да се държи като университетски преподавател, от кожата на какъвто все не може да излезе. Мицкоски просто иска тя и да си знае мястото, и да не пречи.

Все пак, добре е, че и двамата все пак поздравиха Румен Радев. Оставаше и това да не направят.