Труд
Автор:
Доц. д-р Йордан Величков
Ако не беше възстановена българската държавност, съседите ни щяха да заграбят и останалите български земи
Както днес споменаваме траките в минало време, така щяхме да останем само блед исторически спомен
След като прелистим страниците на българската историята за най-съдбовното време за 7-8 милиона българи в Османската империя през средата на XIX-ти век, когато стават известни амбициозните планове на новите завоеватели да заменят турското робство на българския народ с гръцко, сръбско и румънско и напълно ликвидират българския етнос, само тогава можем да дадем най-точната, най-обективната и реална оценка на освободителната и спасителната за българите мисия и значение на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.
Османската империя, изпаднала в тежка криза в края на XVIII-тото и началото на XIX-то столетие, не е в състояние да се противопостави на националноосвободителните борби на част от балканските народи. В резултат на подкрепата на някои от Великите сили и най-вече на Русия, се получават три полунезависими държавици - Румъния, Гърция и Сърбия. В рамките на империята остава един поробен християнски народ - българският. Макар и най-многоброен и населяващ значителна част от Балканския полуостров - 228 хиляди кв. км, близостта му до центъра на Османската империя - столицата Цариград, е сериозна пречка за разгръщане на успешна националноосвободителна борба и извоюване на националната свобода.
Една от първите грижи на правителствата на новоосвободените балкански държави е разработването на конкретни външнополитически програми, обявени за национални доктрини. И трите документа са напълно сходни. Като изключително важна и първостепенна външна задача в тях се поставя завладяването на българските земи. Трите държавички, макар и бедни и с ограничени възможности, хвърлят огромни за своите мащаби средства за пропагандиране и налагане на националистическите си идеи за ускорено денационализиране на българското население. За първи път в Европа през XIX-ти век така открито и грубо в официални държавни документи се изразява такъв без аналог националистически екстремизъм.
От края на 40-те до 70-те години на XIX-тото столетие българският народ е изправен пред едно от най-големите си критични изпитания в своята история. Освен продължаващото и ставащо все по-непоносимо робство, за първи път е в ход политика, отричаща правото му да съществува като държавно обособен етнос. За целта, т. е. за неговото пълно асимилиране, са разработени конкретни програми на правителствата в Румъния, Гърция и Сърбия, чието изпълнение се провежда с изключителна последователност, усърдие, упоритост и бруталност. В края на 60-те години на XIX век дори е постигнато конкретно споразумение как точно при удобен исторически момент да бъдат разчленени българските земи между трите съседни балкански държави.
Срещу този строго организиран, масиран, мащабен и крайно агресивен заговор за унищожаването на един многоброен съсед, с най-ярка и героична история, особено гневно реагират титаните на националноосвободителното движение Г. С. Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски, както и десетки други революционери-просветители. Всички те излизат на политическата сцена в един критичен за българите период, когато вече подготовката за тяхното унищожаване е в пълен ход. Със своя интелект, смелост и всеотдайност, те успяват да разобличат този чудовищен антибългарски акт.
Факт е обаче, че Руско-турската война от 1877-1878 г., избухнала в критичен за съществуването на българския народ момент, осуетява смъртоносната заплаха надвиснала над него от страна на съседите му.
Очевидно с наглостта си, проявявана в цялата история на Сърбия, сръбските крайни националисти претендират за нови български територии, в които живеел различен от българите етнос - шопите, които били „прави сърби“. Тоест от Ниш до р. Искър и Ихтиман това са сръбски земи. Крайно примитивното интелектуално ниво на авторите на поредната глуповата фалшификация се разобличават от огромен брой исторически свидетелства. Аз бих посочил обаче само едно, което е достатъчно на фалшификаторите да бъде оказана спешна медицинска помощ. Става дума за Нишкото въстание от 1841 г., което е изцяло дело на българския етнос и на българи от съседните райони - Враня, Лесковац, Видин. Това е най-голямото въстание на българския народ през турското робство - 21 хиляди въстанали българи. В него не участва нито един сърбин.
След поражението на въстанието сърбите затварят границата си с империята и не позволяват на разбитите въстанически групи да се спасят от турските зверства. Причината за това безпрецедентно предателство и подлост към въстаниците е, защото те са българи. Безспорно това население, наречено от някои шопи, е неразделна част от българския народ. По език, обичаи, традиции, това са чисти българи. Именно затова сърбите с удоволствие предоставят на озверената турска орда безмилостно да се разправя с българските въстаници. Но както е добре известно, крайните сръбски националисти никога не са се съобразявали с реалните факти и свидетелства на историята. Техните аргументи са били техните твърдения и претенции.
Наглостта и по-точно гьонсуратлъка на сръбския национализъм няма мярка и граница. След като сърбите, разположени върху територия от 47 хиляди кв. км удвоиха територията на Сърбия, защо пък да не опитат да откъснат някое друго парче земя от България или от съседните народи.
Известно е, че благодарение на престъпната прогерманска политика на Фердинанд през Първата световна война, от България бяха откъснати над 70 хиляди кв. км и то завинаги. Ако не беше възстановена българската държавност, съседите ни щяха да заграбят и останалите български земи. Днес българите в румънския дял щяха да са румънци, българите в Гърция - „славяногласни елини“, а до Искър и Ихтиман щяха да живеят само и изключително „прави сърби“. Както днес споменаваме траките в минало време, така щяхме да останем само блед исторически спомен. Затова с най-голямо основание ние оцелелите българи сме длъжни да тачим тази велика дата Трети март - Деня на нашето спасение.
