Справедливата кауза на Израел

Териториалното разширение на Израел е резултат от отбрана срещу агресия, а не от стремеж към експанзия

Разковничето на конфликта в Близкия изток е демонтажа на фанатичния теократичен режим на аятоласите в Иран

От хилядолетия почти всяко политическо поколение си намира повод и причина да мрази еврейския народ. Причината на част от днешното политическо поколение е във войната в Иран, случващото се в Газа и Ливан. Проблемът е, че всяка такава опростенческа визия за този сложен регионален конфликт винаги се сблъсква с историческата истина. Израел има право да се намира, където се намира. Там еврейският народ живее от хилядолетия. Без да се връщаме в други епохи, е важно поне базовите исторически факти от последното столетие да се познават, за да може да се разбира случващото се в Близкия изток.

Каква е историческата истина?
След края на Първата световна война и разпадането на Османската империя Обществото на народите възлага на Великобритания мандат над Палестина - територия, включваща днешния Израел, Западния бряг, Ивицата Газа и част от бъдещата Йордания (тогава - Трансйордания). Това управление (1920-1948 г.) се основава на Балфурската декларация от 1917 г., която предвижда създаването на „национален дом за еврейския народ“ в региона. Важно е да се подчертае: в тази мандатна територия съжителстват както евреи, така и араби - в общи градове като Йерусалим, Хайфа и Яфа. Евреите там не са в позиция на „окупатор“, а на местни жители.

Британското преброяване от 1922 г. отчита общо около 757 000 души: 84 000 евреи (около 11%), 590 000 мюсюлмани и 73 000 християни, основно от арабски произход. Към 1947 г. броят на евреите нараства до малко под 610 000, докато арабското население достига приблизително 1,2 милиона. Еврейската общност не се появява като „европейски колонизатори“, а като народ, завръщащ се на историческата си земя след дълги векове на гонения, кулминирали в Холокоста. Те придобиват земи по законен път, изграждат стопанство, селища, лечебни заведения и висши училища. Арабите присъстват като коренно население, но без да формират самостоятелна държава под името „Палестина“.

Съжителството далеч не е безконфликтно: регистрирани са арабски безредици през 1920-1921 г., клане в Хеброн през 1929 г. и мащабно арабско въстание между 1936 и 1939 г. Въпреки това до 1948 г. нито една от страните не упражнява „окупация“ над другата - и двете групи населяват територията под британска администрация.

На 29 ноември 1947 г. Общото събрание на ООН приема Резолюция 181 за разделяне на Палестина на две държави - еврейска и арабска. Еврейската страна приема предложението, въпреки значителните отстъпки в територията. Арабските ръководители го отхвърлят безапелационно. На 14 май 1948 г. Давид Бен-Гурион провъзгласява независимостта на Израел. Още на следващия ден - 15 май - армии на пет арабски държави (Египет, Йордания, Сирия, Ирак и Ливан) нахлуват с цел да ликвидират новата държава. Посланието им е ужасяващо - „да изхвърлим евреите в морето“. Обърнете внимание колко кратко след Холокоста се случва това. Това е войната от 1948 г., инициирана от арабската страна. Израел устоява, разширява контрола си и през 1949 г. сключва споразумения за примирие. Йордания присъединява Западния бряг и Източен Йерусалим, Египет - Газа. Забележително е, че нито една арабска държава не учредява палестинска държава на тези земи. Ако Израел е окупатор, жаден за територии, защо връща Газа на Египет и Западния бряг на Йордания?

Ключовият епизод идва по-късно по време на Шестдневната война през 1967 г. През май същата година египетският лидер Гамал Абдел Насер струпва войски в Синай, изгонва мироопазващите сили на ООН и блокира Тиранския проток за израелско корабоплаване - действие, което Израел от години определя като casus belli. Към тях се присъединяват Йордания и Сирия. Арабските ръководители открито заявяват намерение да заличат Израел: „Ще изтрием еврейската държава от картата“. От Голанските възвишения, под контрола на Сирия (където Хафез ал-Асад е министър на отбраната, преди да стане президент и да предаде години по-късно властта на сина си Башар), редовно се обстрелват израелски села и земеделски земи в долината Хула.
На 5 юни 1967 г. Израел предприема превантивна операция срещу египетските авиобази. За шест дни унищожава военновъздушните сили на три арабски страни и овладява Синай и Газа от Египет, Западния бряг и Източен Йерусалим от Йордания, както и Голанските възвишения от Сирия. Това е отбранителна война срещу непосредствена заплаха за съществуването. Голанските височини са превзети именно заради постоянната артилерийска заплаха оттам, те се превръщат от оръжие за нападение в защитен буфер. Същото се отнася и за останалите територии - всички са придобити в отговор на агресия, започната от арабската коалиция.

Тук особено силно звучи позицията на Голда Мейр, премиер на Израел от 1969 до 1974 г. В свои изявления през 70-те години (включително в интервюта и речи пред ООН и медии) тя подчертава: ако някой настоява за връщане към границите от преди 1967 г. с обещание за мир, трябва да се запитаме - защо тогава избухна войната през 1967 г., след като Израел вече беше по тези линии? Териториите бяха под контрола на арабските държави - защо те не създадоха палестинска държава? Границите от 1949 г. бяха само линии на примирие, не международно признати граници - уязвими и лесни за атака. Според Мейр настояването за връщане към тях днес означава да се постави Израел отново в положение на постоянна опасност от унищожение. Тази логика остава актуална и сега.

След 1967 г. Израел многократно предлага мирни решения. На срещата в Хартум арабските държави отговарят с „трите не“: не на мира, не на признаването, не на преговорите с Израел. По-късно Израел се изтегля от Синай срещу мирно споразумение с Египет през 1979 г. и предлага форма на автономия за палестинците. Вместо стабилност получава вълни от терор и нови конфликти. Историческите факти сочат ясно: териториалното разширение на Израел е резултат от отбрана срещу агресия, а не от стремеж към експанзия. Голанските възвишения, Западният бряг и Газа са придобити в отговор на военни действия, започнати от арабската страна.

Днес някои, може би справедливо, се възмущават на острия израелски отговор в Газа след 7-ми октомври 2023 г. На тях мога да кажа следното - Хамас започна тази война. Хамас с подкрепата на Иран. Хамас с подкрепата на Иран, защото аятоласите искаха да саботират Авраамовите споразумения. Това са фактите. А отговорът на Израел? Мога само едно да кажа - на война няма пропорционалност. Като си бил неразумен да нападнеш много по-силен опонент, трябва да си готов да си понесеш последиците. Реалната политика диктува този елементарен постулат - не се закачаш с по-силен враг, освен ако не си готов да изтърпиш какво ще последва.

Разковничето на конфликта в Близкия изток е демонтажа на фанатичния теократичен режим на аятоласите в Иран. Израел, видимо, разполага с ядрено оръжие. Но, отново видимо, не го ползва, нали? Сега да си отговорим на въпроса, ако Иран разполагаше с ядрено оръжие, колко три секунди щяха да му трябват, за да го ползва срещу Израел. Точно толкова. Историческата истина е ясна - каузата на Израел е справедлива. Хората, живеещи в тази единствена демокрация в региона, имат право да са там. И те искат да живеят в мир със съседите си. Единственият начин това да се случи е използващите хората в Газа и Ливан за пушечно месо идеолози и демагози от Техеран да бъдат демонтирани.

Благодаря ви за вниманието по този въпрос.