Референдум ли? Че това за Скопие е мръсна дума

Идеята на дипломата Виктор Габер за допитване дали да бъдат вписани българите в конституцията на страната е обречена на провал още при произнасянето 

Външните министри на България и Северна Македония май говорят на различен език

Това, дипломацията е голяма работа, биха казали в родния ми Петрич. И биха били прави.

Защото мнението им би било напълно в хармония с дискретността, тайнствеността, двуличността и накрая с лукавството на една дейност, която от векове насам има за задача хем да урежда спорове с други държави, хем да скрива това зад сдържани усмивки, тънки намеци и жестове и достолепна вежливост. Дипломация, какво да я правиш?

Оставям патетиката настрана, но така или иначе и аз като моите съграждани петричани се питам тези дни къде е истината за съдържанието на разговора между външните министри на България и на Северна Македония Велислава Петрова и Тимчо Муцунски. Че ще се видят двамата в Хелзинборг, Швеция на срещата на шефовете на дипломациите на страните членки на НАТО, беше ясно предварително. Самият Муцунски бе изразил тази надежда предварително, връщайки се в Скопие и публично изразявайки недоволството, че на първия им разговор „на крак“ Петрова бе изразила желание да развива отношенията със „северомакедонските партньори“.

За бурята, която се разрази край Вардар по този повод вече писахме и нямам никакво намерение да се връщам отново към това. Само ще кажа, че като държава, народ и политически елит сме изправени пред сериозната опасност от прекалено и системно съобразяване с крайно изострената чувствителност, която битува в Северна Македония по всяко изказване от страна на България за „македонската идентичност“. Така може да стигнем до ситуация да изпразним двустрания диалог от теми, по които да разговаряме и евентуално да се договаряме. Това не бива, защото е чувствително, онова не пипайте, защото ще се разсърдят, третото не закачайте, че току виж се обидили, и така нататък до безкрай. И това е така, защото българската добронамереност и дълбоко братско чувство на симпатия към хората от другата страна на границата се сблъсква с резултата от преднамереното вкореняване през годините в манталитета на гражданите на днешна Северна Македония на рефлекса на дълбока подозрителност към всичко, което идва откъм изток. И на убедеността в пълната и абсолютна правота по всяка тема или проблем, който двете държави и народи имат да решават днес. И тази правота и истина от последна инстанция няма нищо общо с българската. Тъжна картина, ви казвам!

Та, Петрова и Муцунски се видяха, седнаха на диванчето и без преводач си поговориха. Нямаше общо съобщение за разговора, нямаше пресконференция, пък и нямаше май кой да ги пита и те да отговарят, нямаше нищо. Българската страна излъчи съобщение чрез сайта на външно министерство, Муцунски пък лично написа в социалните мрежи своята оценка за съдържанието на разговора. Но и това бе достатъчно да се създаде впечатлението, че двамата като че ли са били на различни места и в различно време, а и тематиката, по която са си говорили, не е една и съща. Май само интересът към изграждането на Коридор №8 е общ, при цялата условност на разбирането на това понятие от страна на Скопие. Ние със загриженост им говорим как да бъде преодолян застоя по европейския път на Северна Македония, те поставят акцента върху правата на македонците в България. Ден след Муцунски и президентът Гордана Силяновска намери повод да артикулира тази позиция. Значи, няма случайност, няма индивидуални акции за тестиране на настроенията, има обща позиция на управляващите в Скопие. Но общ език с България очевидно няма.

При този фон и в този контекст се чудя, ама наистина се чудя как опитен дипломат, умен и образован мъж като Виктор Габер се реши да внесе в парламента проект за референдум за конституционни промени, чрез които българите, заедно с хърватите и евреите в Северна Македония да бъдат вписани в основния закон. Според бившия посланик в Италия и Австралия и дългогодишен дипломат, публицист, общественик и запален филателист референдумът представлява най-висш израз на волята на гражданите и би трябвало да покаже дали те подкрепят промяната на конституцията като условие за европейския път на държавата. В аргументацията на идеята Габер посочва, че ако резултатът от допитването е положителен, той би представлявал ясна препоръка за конституционна промяна и вписването на въпросните общности в нея. Ако обаче мнозинството отговори с „против“, тогава, според Габер, парламентът би трябвало да отмени всички документи, които определят европейското членство на страната като стратегическа ориентация, а държавата ще трябва да разработи и приеме нова стратегия.

Така. В държави с дългогодишна политическа и парламентарна традиция и с утвърдени и устойчиви демократични механизми на управление подобна идея би била приета като нещо нормално. И вероятно би намерила своето логично продължение в парламентарната процедура, а в крайна сметка и като финално решение наистина подобно допитване би било възможно. В други държави... В случая обаче дори не направих опит да гадая коя местна партия стои зад Виктор Габер, защото той може да е вносителят, но подобна идея без последваща обещана политическа подкрепа не би могла да има какъвто и да е шанс. Или поне без предварителни консултации в някоя партийна централа или с неформална групичка общественици и политици, обединена около някой сайт, да речем, или която се събира редовно в някоя от популярните скопски кръчми, може би. Нямаше нужда да гадая и каква ще бъде реакцията на парламентарно представените партии, а и на тези извън Събранието, защото си давах ясна сметка, че при това очертано мнозинство от депутати от управляващата коалиция, чийто лидер и премиер на страната се закани, че ако трябва, и десетилетия ще чака без да изпълни условието за промени в основния закон, идеята на дипломата дори няма шанс да бъде „пусната“ в парламентарна процедура. Така че най-вероятно ще си остане в деловодството на Събранието като пример за отчаян опит с добри намерения чрез демократични, европейски и цивилизационни инструменти застоят по европейския път на Северна Македония да бъде преодолян, дори с цената и риска на предефиниране на стратегическата ориентация на държавата.

Да, нямаше нужда от гадаене за съдбата на идеята за допитване относно конституционните промени. Въпреки очевидната хитрост българите в страната да бъдат в пакет с хървати и евреи, които са далече по-малобройни от българската общност там. Подобна идея беше лансирана още по времето на Зоран Заев и след това на неговия наследник във властта Димитър Ковачевски. В „пакета“ тогава бяха и черногорци, и словенци и каквото още се сещате, само и само да бъде намерен някакъв общ знаменател, чрез който обществеността да бъде убедена, че щом държавата е мултиетническа, мултикултурна и мултиконфесионална, всички етнически общности на нейната територия имат еднаква права и еднакво място в конституцията. И българите да минат заедно с другите, към които обществото няма същите тежки претенции, както към нашите хора там. Тънък и прозрачен тарикатлък, ако мене питате, но кое пък в цялата политика и поведение на управляващите в Скопие, независимо от техния цвят, не е опит европейската мечта на гражданите на страната да бъде реализирана чрез компромиси, заобикаляне на правилата, подмяна на условията и така нататък. С други думи - по „втория“ начин. И най-странното в случая е, че край Вардар има доста хора, които в този маниер на битка за членство в ЕС виждат България като пример за подражение. Да вземеш и да се гръмнеш!

Има и още нещо, което трябва да се знае и то никак не е маловажно. Дори бих го поставил на върха на очакванията за обществена реакция около идеята на посланик Габер. И това е фактът, че в днешна Северна Македония понятието „референдум“ е мръсна дума. И не толкова заради допитването на 8 септември 1991 г., когато бившата югорепублика обяви своята независимост и откъсването си от Югославия, от което тази година през есента ще бъдат отбелязани цели 35 години. Да, това беше изключително важен акт за новата държавност на Република Македония, но толкова време оттогава все още има достатъчно голям брой граждани на страната, които се чувстват измамени от въпроса на допитването. Особено и преди всичко от неговата втора половина, която ги питаше дали са съгласни с възможността държавата да влиза в съюз с други суверенни субекти. Имаше се предвид другите независими държави, възникнали от разпада на Титова Югославия. За тези хора това е непростима измама и основание за голяма обида.

Но ако това, което написах, все пак би могло да се преглътне, референдумът, проведен от Зоран Заев с искане на подкрепа на името на държавата тежи с цялата си сила. Да, всичко това бе производна на Преспанския договор с Гърция, да, промяната отвори път към НАТО и Европейския съюз, да, един тежък и четвъртвековен спор с Атина намери своето компромисно решение, но дори тези политически ползи не са достатъчни да минимизират обидата, която мнозинството граждани на Северна Македония днес чувстват. И не го крият. А и цялата процедура около референдума на Зоран Заев бе обременена от грешки, фалшив патос и подменени цели и резултати, та сега противниците на прилагателното „Северна“ да имат повече аргументи срещу всяка подобна идея.

Такива неща се помнят дълго.