Политическият дълголетник от Скопие

Каквато и да е изборна кампания край Вардар не може да мине без България да е в центъра на агитацията и пропагандата

Премиерът на Северна Македония Християн Мицкоски е готов да управлява страната си с десетилетия напред без да вписва българите в Конституцията

Хайде да си представим следната хипотетична ситуация. Купувате и отваряте вестник „Труд“, виждате датата - 31 март 2036 г. и първото заглавие, което ви попада гласи: „Премиерът Мицкоски се закани, че няма да допусне българите в Конституцията на страната!“. Хипотетично ли?

Сега ще видим. Но първо за пореден път ми се налага да се извинявам, че главен герой в текста ми и този път ще бъде премиерът на Република Северна Македония Християн Мицкоски. Все се надявах през изминалата седмица той да се кротне във вербалните си послания, които непрекъснато изпраща към България и към страните членки от Европейския съюз, за да не става нужда да му се отговаря по някакъв начин. Но какво да се прави, когато от километри му личи обсебеността от поведението на нашите родни политици, свързани преди всичко с перспективата Северна Македония да започне същинския път към пълноправното членство в европейското семейство. Дори те, българските му колеги, нищо да не казват, нищо да не правят и дори преднамерено да дават вид, че тази тема хич не ги интересува, Мицкоски си знае едно и също от сутрин до вечер - България ни е виновна за всичко, което е правила, прави активно в момента и вероятно ще прави в бъдеще, за да блокира европейската интеграция на Северна Македония. Обсесия, нали казвам.

А то, ако гледаме искрено, българската политическа класа в момента не я интересува какво се случва край Вардар и какви са личните терзания и нощните кошмари на Мицкоски. Тя си има задача да вкара колкото може повече свои хора в бъдещето Народно събрание. И така е правилно, разбира се. Темата за отношенията ни със съседите е някак си на заден план и ако все пак някъде се появи, тя е съвсем в периферията на пропагандната работа на партиите и политиците за вота на 19 април. Не носи изборни дивиденти, не е в състояние да трупа проценти в анкетите, да стимулира избирателите да не ходят в гората за гъби, а да отидат пред урните и да гласуват. Освен в профилите на партиите, които се определят като „патриотични“, но пък те, като гледаме, са някъде много надолу в сондажите на общественото настроение без никакъв шанс самостоятелно да надминат чертата от четири процента. Там битката е за партийната субсидия, но и тя е недостижима цел заради своята предварителна обреченост. Тъжна работа.

Пак казвам така: да не вкарваме Северна Македония в кампанията, е редно и правилно. Няма нужда и няма смисъл. Макар че самият Мицкоски в навечерието на официалната атака за вота на 19 април се обади откъм Скопие да предупреди своите колеги - българските политици, да не използват темата за отношенията ни със Северна Македония в предизборната си риторика. Лично на мен този призив ми стана леко смешен, защото си дадох сметка, че той е естествен рефлекс на вкорененото разбиране на политиците край Вардар, че каквато и да е кампания, тя не може да мине без България и нейното поведение към бившата югорепублика да не е в центъра на агитацията и пропагандата.

Независимо дали се избира президент, парламент или местен градоначалник, все тая. Значи, щом при тях е така, значи и в България трябва да е същото.
Хора, до един момент преди години съм бил пряк и непосредствен свидетел на всички изборни цикли в Република Македония от нейното раждане, та до младежката ù възраст. Други съм следял дистанционно, което не ми пречеше да съм наясно с монтирането на „българската тема“ във всяка партийна платформа. Професионално съм работил по отразяването на всеки един от тези цикли и съм имал дори възможността с голяма точност да предвиждам изборните резултати.

Наясно съм с електоралната механика в страната, на мотивите и стимулите, които партиите използват, за да закарат повече хора в избирателните секции и да гласуват. Имах си дори дори секции и райони, гласуването в които като представителна извадка на цялата територия на държавата са ми подсказвали с голяма точност крайния общ резултат на всяка политическа сила. Това, да си призная, не е и чак толкова трудно, та да се налага да бия тъпана по този повод.

И затова, тъкмо като непосредствен свидетел или наблюдател през последните години от разстояние мога да кажа, че от провъзгласяването на Република Македония като суверенна и независима държава и отделянето ù от бившата СФРЮ, та до днес, няма изборен цикъл, в който темата за отношенията на България и с България да не е основна. Няма! С различна степен на интензивност или плътност в изборната риторика, с различни герои и антигерои, но е там, вътре, в почти всяка реч или послание, които местните кандидати за парламентарна слава изпращат. А Мицкоски без съмнение е един от най-изтъкнатите представители на това мислене и на тази практика, комуто периодът на предизборната борба очевидно не му е достатъчен, та затова не спира да артикулира темата и в политическата си битност на премиер на съседната държава. Без очевидно да си дава сметка, че ако някои неща и вербални остроти в условията на предизборната кампания биха могли да бъдат простени, когато вече си на власт и начело на управлението на страната, са просто недопустими. Меко казано.

Онзи ден, в неделя, Мицкоски даде отново знак, че няма да спре, но този път това си бе заявка за неговото политическо дълголетие. Лично и институционално. През миналата година в борбата с опозиционния Социалдемократически съюз на Македония и неговия сегашен председател д-р Венко Филипче Мицкоски се заканваше, че и през 2028 г., когато изтича четиригодишният мандат на неговото днешно правителство, той пак ще спечели изборите и пак ще бъде премиер на страната. И така нататък на всеки четири години след това. Така де, каквото и да прави Филипче, за да извади от постизборната кома своята партия и да я върне към нейното традиционно силно влияние сред гласоподавателите и в обществото, той трябва да си знае, че за дълги години напред ще е на губещата страна. Само защото срещу себе си ще има въпросния Християн Мицкоски. Това си беше призив към членовете и симпатизантите на СДСМ да си потърсят друг лидер вместо Венко Филипче, като основните обвинения срещу него бяха, че е бил министър и близък личен приятел на бившия премиер Зоран Заев. Такава е политическата сцена край Вардар, върху която много често границата между личното и партийното, персоналното и институционалното се размива. Дълги години, когато начело на ВМРО-ДПМНЕ и на СДСМ бяха съответно Любчо Георгиевски и Бранко Цървенковски като лидери на двете най-силни партийни структури в държавата, политическата им битка се персонализираше в Любчо и Бранко. Любчо - така, Бранко - онака. И обратно.

Това, което сега Мицкоски изтърси, бе, че той и държавата са готови да чакат с десетилетия развитие на въпроса за евроинтеграцията на Северна Македония, като през цялото тове време българите няма да бъдат вписани в конституцията на страната. Тоест, няма да бъде изпълнено основното условие, което е записано в Преговорната рамка, част от общоевропейския консенсус, известен като „френското предложение“.

Докато той щял да бъде премиер, това нямало да се случи. Нямал намерение да влиза в „това приключение“ и така нататък, все познатите заклинания. Нещо и за „живковизма“ подхвърля, ама май не е много наясно с периодите в българската политическа история, та не става много ясно какво има предвид.
Щял да чака десетилетия. Страната му веднъж си позволи този „лукс“ да чака повече от двадесет години Атина да смени поколения политици, за да се стигне до Преспанското споразумение. И в Скопие стана така, Любчо и Бранко вече ги нямаше, даже Груевски го нямаше, та да се отвори пътят към членство в НАТО. Трябва ли Северна Македония да загуби още едни двадесет, а може и повече години, за да се присъедини към европейското семейство? Глупости, разбира се. Самото произнасяне на подобна фраза от страна на Мицкоски си е проява на нахално самохвалство, но и не само това. Така може да говори само човек, който не е усвоил основите на политиката, според които политическото дълголетие на една личност е пряка последица от мнението на хората, които той ръководи. Разбира се, това правило е в сила само ако става дума за държава, в която демокрацията е водеща, а не нарушенията на нейните постулати.

Можем да продължим в този дух, но няма смисъл. Вече дори си мисля, че тази самоувереност на Мицкоски и неговото високомерие са израз не толкова на инат, колкото на заблуда за собствената си стойност.
Като личност и политик! И затова когато на 31 март 2036 г. отворите „Труд“, ще видите заглавие: „„Премиерът Мицкоски се закани, че няма да допусне българите в Конституцията на страната!“.
Смешно, нали? И много тъжно.