Труд
Автор:
Росен Тахов
Четири десетилетия гора от ръце гласуваше винаги “за”, никога “против” или “въздържал се”
Силата на една държавност е в единодушието на властимащите. Колкото по-раздробена е политическата класа, толкова по-хилав е националният просперитет. Ако изобщо съществува!
Сега навалица от партии обитават ковачницата на закони и виждаме на какво дередже сме. Не беше така през социализъма, както го артикулираше другарят Тодор Живков. Четири десетилетия гора от ръце гласуваше винаги “за”, никога “против” или “въздържал се”.
Ето как е приет държавният бюджет за 1953 г. На 9 февруари председателят Фердинанд Козовски удря звънеца: “Другарки и другари народни представители! Необходимият брой народни представители присъстват. Откривам заседанието.” После дава думата на министър-председателя Вълко Червенков.
Той излиза на трибуната и изнася задълбочен доклад за вътрешното и международното положение. Стенографите стискат перодръжките и хроникират реакцията на залата: “Всички стават. Бурни ръкопляскания, преминаващи във възторжени, дълго нестихващи овации.”
Като утихва гюрултията, председателят дава думата на финансовия министър Кирил Лазаров. Той е онемял от словото на Червенков и отказва да говори. “Пристъпваме към гласуване на законопроекта за бюджета”, нарежда Козовски.
“Закон за бюджета на Народна репубрика България за 1953 година”, гласи заглавието. “Ония другари народни представители, които са съгласни с така прочетеното заглавие на законопроекта за бюджета, моля да гласуват”, командва Козовски. “Мнозинство, събранието приема!”, слага удивителна той.
Още пет пъти е повторена тази команда за всеки от петте члена на документа.
Пет пъти залата вдига ръце
“Давам петнадесет минути почивка”, обявява председателят за отмора на горните крайници.
През 1965 г. Фердинанд Козовски отстъпва председателското място на Сава Гановски. В
Петото народно събрание академикът режисира забележително представление. Сюжетът е
във връзка с провеждането на референдум за нова конституция. Със специален закон
допитването е насрочено за 16 май 1971 г.
Пленарната зала.
В точка 11 се казва: “Новата конституция на Народна република България се счита за приета, ако за нея са гласували с бюлетина “да” повече от половината от общия брой на гласоподавателите.” Следващата точка гласи: “Провъзгласяването на приетата от народа нова конституция на Народна република България ще се извърши от Народното събрание на 18 май 1971 г.” Невероятно, но факт - резултатът е обявен предварително!
Този юридически феномен е представен в парламента от ген. Мирон Литов. “Народните представители, които са съгласни с текста на законопроекта, както беше прочетен, моля да гласуват”, призовава Гановски. Всички дисциплинирано вдигат ръка.
Савата обаче е разочарован. Той очаква 100 процента от българския народ да е за новоизкованата конституция. Резултатите сочат, че на 16 май правилно са гласували само 99,66% от избирателите. Цели 0,25% са против!
На 18 май депутатите се местят от теснотията на площад “Народно събрание” в просторната зала “Универсиада”.
Сава Гановски открива тържественото заседание
Ангел Велев, председател на Централната комисия за провеждане на референдума, рапортува победата. След това на трибуната застава самият Тодор Живков. Той обяснява защо резултатът е обявен преди бюлетините да са пуснати в урните:
“И в нашата страна, и извън нея и приятели, и врагове - всички знаеха предварително какъв ще бъде изходът от референдума, знаеха, че българският народ в своето подавляващо мнозинство ще гласува с “да” за новата конституция.”
Бурни ръкопляскания... “Иначе не можеше и да бъде - продължава Първият. - Отношението на народа по такива въпроси не се изработва нито през последните 24 часа, нито през последните месеци.”
“Нека да е честита на нашия славен, героичен и трудолюбив народ новата конституция. Да живее и да процъфтява в мир и в свободен братски труд нашето мило социалистическо отечество - Народна република България!”, удря финалния апломб Живков.
Думите му са удавени в океан от ръкопляскания, скандирания “БКП, БКП!” и мощно “Ура!”. Гръмва националният химн. Под звуците на фанфари и барабани влизат пионери, които поднасят цветя на членовете на президиума. Всички запяват “Тих, бял Дунав се вълнува”, а след това “Хей, поле широко”.
Станко Тодоров внимателно наблюдава как се ръководи парламент. На 16 юни 1981 г. той е избран за председател на Осмото народно събрание. Във встъпителното слово новооглашеният се обръща към колегите:
“Пожелавам от сърце на всички другарки и другари, които избирателите изпратиха тук, в Народното събрание, здраве и спорна работа през новия мандат за благото на нашия народ, за разцвета на Народна република България!”
Още в това заседание за около час е извършен стахановски подвиг.
Първо депутатите полагат клетва
После е утвърден указ на Държавния съвет. Неизбежната гора от ръце щръква към полилеите. “Има ли против? Въздържали се?”, пита за всеки случай Станко. “Няма”, констатира той и обявява: “Решението се приема единодушно.”
Следващата точка е искане от самия Станко Тодоров за приемане оставката на правителството, което дотогава е оглавявал. “Народните представители, които са съгласни с предложеното проекторешение, моля да вдигнат ръка. Против? Въздържали се? Няма. Решението се приема единодушно”, папагалства Тодоров.
Сега иде най-същественото. Търси се достатъчно мъдра глава за председател на Държавния съвет. Станко Тодоров логично предлага Тодор Живков. “Има ли против?”, изпуска се по инерция той. Депутатите настръхват, канят се да го освиркат. Вдигнали са и двете ръце “за”, а им задават срамен въпрос.
Председателят бързо замазва конфузията: “Обявявам за избран с пълно единодушие за председател на Държавния съвет на Народна република България другарят Тодор Живков.”
До края на заседанието депутатите избират Гриша Филипов за глава на Министерския съвет, гласуват седем парламентарни комисии и приемат един закон на три четения. Това е силата на здравото единодушие!
