Неблагодарността - липса на морал

В междучовешките отношения предателството се „наказва“ с гняв, презрение и отвращение

Наред с  предателството, сред част от българите се проявява и друга също крайно отрицателна черта - неблагодарността

Защо облагодетелстваният от един добър жест или услуга не проявява елементарното чувство, ако не на благодарност, поне на признателност?

С изключително внимание прочетох и документирах статията „Предателството като национална черта“ на г-н Росен Тахов във вестник „Труд“. Много добре аргументиран и със сериозна загриженост, авторът разкрива една от най-отрицателните черти, която може да притежава човешкият индивид. Да предадеш държавата и народа си, да предадеш най-близките си хора, да предадеш човека, с когото години си имал съвместен живот, е чудовищно, мерзко, трудно обяснимо и непростимо. Затова във всички национални наказателни кодекси предателството към държавата се квалифицира като деяние с огромна обществена опасност и се наказва най-строго. А в междучовешките отношения предателството се „наказва“ с гняв, презрение и отвращение. Към смазващо разобличаващите примери на предателството в българската история, споменавани от автора, бих добавил още един, от който, когато го чух, ми спря дъхът.

Един ден в разговор с моя колега Дончо Пеев, завеждащ секция „Турция“ в министерство на външните работи, той сподели с мен част от деликатен разговор на Тодор Живков с турския премиер Демирел през 1979 г., на която бил преводач. Впрочем, няма среща на най-високо ниво между България и Турция, на която Пеев да не е превеждал. „Към края на срещата на двамата държавници - започна разговора колегата - Демирел, в леко променен, по-сериозен тон, се обръща към българския гост, подчертавайки, че турската страна се отнася с разбиране към честванията на 100-годишнината от възстановяването на българската държавност. При отбелязване на това събитие обаче Анкара забелязва преиначаване и фалшифициране на някои факти от този период, с което се създават и антитурски настроения сред българската общественост. Ако турската страна отвори архивите на Високата порта, не само ще бъде разобличена тенденциозната антитурска пропаганда, но има архивни свидетелства, от които българският народ ще се срамува от поведението на своите предци.“ 

Наред с предателството, което ни съпътства почти през цялата ни история, сред част от българите се проявява и друга също крайно отрицателна черта - неблагодарността.

Чест прави на мъдрия ни народ за това, че сам признава това крайно укоримо качество и го увековечава с мъдростта си: „Няма ненаказано добро.“ А има и още една, още по-критична народна мъдрост: „Направи добро, за да ядеш л.....“ 

Очевидно това са изстрадани народни мъдрости, върху които би могло да се напише цял академичен труд. Защо се проявява такова перверзно поведение срещу една добрина, направена с най-добри чувства и с искрено желание да се помогне в нужда и то най-безкористно? А всеки от нас е получавал или правил добрини на близки, на приятели, дори на случайни хора. Защо облагодетелстваният от един добър жест или услуга не проявява елементарното чувство, ако не на благодарност, поне на признателност? Още повече, когато те са му променили съдбата на живота в положителна насока.

Впечатляващото е, че това качество носят и българите, напуснали България. Като Генерален консул в Канада при срещите ми с един от най-успешните българи в чужбина Игнат Канев, той с болка е споделял за българската неблагодарност. Помогнал на над 400 000 българи, озовали се в Канада, макар и без английски език и професия, той им намира работа, а само след няколко месеца много от тях не само забравят за хуманния му жест, но и започват подмолно да работят срещу него. В същото време, както в Канада, така и в САЩ, впечатлява етническата солидарност на индийци, пакистанци, китайци.

Днес фрапиращ пример на неблагодарност е поведението на шепата платени русофоби. С крайно остри и злъчни антируски публикации най-грубо фалшифицират историческите събития, факти и личности, без да се съобразяват с каквато и да било историческа истина. Те отказват да се съобразяват дори с най-очевидни и елементарни, но незаобиколими факти, предизвикали Руско-турската война от 1877-1878 г., като: 

- Русия започва войната не по собствена инициатива, а след единодушното решение на Великите сили Османската империя да бъде наказана за това, че отказва да даде обещаната автономия на българите. Решението им, защо именно тя да накаже Османската империя, е продиктувано от реалността, че единствената военна сила, която е в състояние да я победи, е Русия. Руската страна приема това с огромна неохота, защото не е подготвена за такава сериозна война. Тя се намира в тежък мащабен период на реорганизация в почти всички сектори на руската държава.

- Още в първите месеци на войната се проявява руската слабост, поради което дори руският император Александър Втори споделя идеята за изтегляне на руската армия от българските земи. Само съпротивата на руските генерали, на военния министър и смяната на командващия руските войски около Плевен с генерал Тотлебен, както и вкарването на няколко десетки хиляди допълнителни руски войни и победата на българското опълчение и руските отряди на Шипка, спасяват и гарантират победата във войната. Държава, която отива да завладява чужди територии, влиза във война далеч по-подготвена.

- Русия стриктно се съобразява и педантично изпълнява поетите договорености с Великите сили, като спира настъплението пред Цариград. А тя е могла, с подкрепата на по-могъщия си флот, да го завладее.

Дори този акт е достатъчен да разобличи наивните измишльотини на русофобите за амбициите на Русия да завладее Цариград и Проливите.

Ролята на Русия в освобождаването на България и в спасяването на българския народ, чиято съдба от изчезване е била почти неспасяема, е отчетена от нашите предци. Всички паметници, до един, които са израз на признателност към руските освободители, са изградени в годините на Царство България. Огромна част от партиите, буржоазни по своите идеи, са били с най-добри чувства към Русия и руския народ. Тези чувства и днес се споделят от над 80% от българския народ, който е признателен на Русия и тачи паметта на десетките хиляди руски войни, дали живота си за един близък по език, манталитет и религия народ.

Разбирам, че някои от русофобите са длъжни да оправдаят средствата, срещу които да ругаят Русия и всичко руско. Някои от тях добре познавам и бих ги посъветвал с не лоши чувства, да си намерят друго поприще, където да си изкарват прехраната, а не с нескопосани лъжи и очевидни фалшификации. Пък, ако им харесва темата „Русия“, могат да анализират политиката на съвременната руска държава, както и на нейния лидер президента Путин.