Моралният статус на Мицкоски гони дъното

Година след трагедията в Кочани премиерът на Северна Македония е същият циник, какъвто бе в нощта на драмата

И този има наглостта да ни дава съвети, че не се държим „по европейски“ с тях и с тяхната кандидатура за членство в ЕС

Приятели, чието мнение ценя, деликатно ме попитаха дали пък случайно не ставам жертва на обсесията си към лицето Християн Мицкоски, премиер на съседната Република Северна Македония? 

Правило им впечатление, че мине не мине седмица и ето, отново въпросната личност е обект на пореден текст, чийто автор е моята скромност.

По същия деликатен и възпитан начин отговорих, че е така и те са прави. Така че няма защо да бъдем толкова внимателни в изказа си, когато става дума за реториката и цялостното поведение на въпросната личност, която ръководи изпълнителната власт край Вардар. И която е лидер на партията ВМРО- ДПМНЕ, факт, който упорито се стремя да не споменавам, защото обвързването на Християн Мицкоски с абревиатурата ВМРО е подигравка, която много хора трудно понасят. И с право.

В случая обаче ще говорим не толкова за държавническата роля на Християн Мицкоски, а за неговия морален статут. За етичната страна на поведението му като ръководител на управляваща партия и премиер на страната си. И повод за това ни дават проявите, свързани с годишнината от трагедията в дискотеката „Пулс“ в Кочани, където, както знаете, в пепелта на пожара бяха изгубени животите на 63 деца и младежи, а повече от 200 други бяха ранени и ще останат с травми за цял живот. Физически, а повече психически. Няма спор, че тъжната годишнина се отбеляза от широка палитра прояви, всяка от които имаше за цел хем да припомни за жертвите, хем да потърси отговорност от истинските виновници, хем да изиграе ролята на превенция за бъдещи подобни случаи, които - дай Боже -да не се повтарят повече никога. Повечето от тези прояви бяха организирани от близките на жертвите в пожара, но личеше и пряката помощ на властите, като някакъв закъснял знак на вина за всичко, което се случи в нощта на 16 март 2025 г.

Знаете ли, при нашите съседи край Вардар има една мила практика в навечерието на завършването на учебната година всеки клас предимно в гимназиите да прави табло със снимка на всеки ученик от паралелката, заедно със своите учители. Един вид, за спомен от времето, когато вече са приключвали с образованието в тази степен и са тръгвали по-нататък. Мила традиция, макар и леко провинциална, бих казал. Но кой ме пита мен. И аз съм се спирал пред тях, за да търся да видя усмихнатото лице на детето на някой от близките или роднински семейства в Скопие. Защото такива табла с фотоси обикновено се поставят на витрините на магазини или изобщо на места, където могат да се видят от повече хора. В пролетните месеци в Скопие, а и в другите градове на републиката, могат да се видят десетки групови физиономии на млади хора, чийто жизнен път започва сега. Онзи ден в един от репортажите от Кочани, които българските телевизии осигуриха по повод тъжната годишнина, за което трябва да бъдат поздравени, камерата показа едно подобно табло, но то бе със снимките на 63-те деца и младежи, загинали в пожара. За тях бъдеще няма, животът не ги чака занапред, и вместо радостни вълнения при разглеждането на фотосите, задочната среща с тях навяват само тъга и печал.

Разбира се, че и този път се изговориха много думи за причините за трагедията, за отговорностите на властите, за реакцията в първите часове и дни след пожара. Говориха и близки на загиналите и пострадалите, и политици от различен калибър - местен и централен, скопски. От многото изявления ми направи впечатление едно, вероятно поради личната ми „обсесия“ от премиера Християн Мицкоски. На въпрос на журналист той се похвали, че неговото правителство се било справило по-добре със ситуацията с трагедията в сравнение с аналогичния случай в швейцарския курорт Кран Монтана. Там в новогодишната нощ, при пожар в дискотеката „Ла Констеласион“ загинаха 41 човека, а 115 бяха ранени.

Разбира се, опозицията в лицето на СДСМ попита премиера не го ли е срам да прави такива сравнения, докато пъргави колеги веднага направиха своята равносметка. В Кран Монтана веднага са се отзовали десет хеликоптера на местните служби, които са извозвали по болниците пострадалите в пожара, докато в кочанския случай хеликоптерите, които са извозвали ранените са били предимно на съседните държави. В това число и наши, български. За разлика от Северна Македония, където делото срещу виновниците започна трудно и мъчително и поради своята сложност и многобройните обвинени вероятно ще продължи дълго, в Швейцария справедливостта е раздадена бързо и ефикасно. Медиите отбелязаха крайно чувствителния елемент, че за разлика от Северна Македония, сред обвиняемите там има и високопоставени политици. И накрая - ах, как не ми се пише това, въпросът за финансовата помощ, или компенсация, ако изобщо може да се говори така за загубените 63 живота. В Швейцария били изплатили веднага и без колебание сумата от 50 000 франка, което е горе долу 55 хиляди евро, на роднините на всеки загинал в трагедията. Този факт констрастира рязко на онази реплика на Мицкоски, когато на първата си и дълго отлагана среща с близките на загиналите в „Пулс“ деца и младежи ги е попитал да му кажат каква цена очакват те да получат от държавата за своите деца. Само това да беше се случило, стигаше, за да се очертае ниското ниво на моралния статут на премиера като човек, който и зад най-дълбоката човешка драма прави сметки като дребен търговец от Кванташкия пазар. Има такъв пазар на едро в покрайнините на Скопие, където пазарлъкът е практика, но и там си има етични правила, които никой не поставя под съмнение.

Когато чух това сравнение на Мицкоски с Швейцария и Кран Монтана, ми стана направо смешно. И обидно.

Този човек наистина няма мяра и не знае, или не иска да знае къде свършва моралът и къде започва политиката. Всичко, което прави и оттук нататък ще продължава да прави с цел да зaличи вината си за трагедията в Кочани, няма да струва и пукнат денар заради онези колебания в нощта на пожара, когато бил се чудел дали да приеме помощта от България, защото Северна Македония имала „спорни отношения“ с нея. Като премиер би трябвало най-добре да познаваш ресурсите на системaта, или по-скоро, нейните липси. Минутите са били решаващи, всяка подкрепа е била крайно необходима и то на момента, а той взел да мисли и да се чуди като политик ли да постъпи, или като човек. Защото очевидно при него това са различни маркери.

Или пък когато дълго време избягваше да се срещне с близките на загиналите деца и младежи, все от неудобството, че на него, едноличния лидер на държавата, който прави в нея каквото и когато си поиска, може пък някой да му постави въпроса защо се стигна до там и къде беше властта, когато превантивно е трябвало да се вземат мерки.

Или пък когато реши на местните избори през октомври все пак да наложи свой партиен човек като кандидат за кмет на Кочани, въпреки че предишният, който има вина за трагедията, също бе от ВМРО-ДПМНЕ. Поне от чисто човешка гледна точка да не беше се заигравал и с познатите методи на манипулацията да спечели още един партиен мандат там. Не, понеже бе и продължава да е сърдит на жителите на Кочани, особено на роднините на пострадалите, които никак не му цепят - и правилно!, басма, им наложи свое общинско управление. Морал ли, я стига! И този има наглостта да ни дава съвети, че не се държим „по европейски“ с тях и с тяхната кандидатура за членство в ЕС.

Каквото и да направи оттук нататък Християн Мицкоски като човек и премиер, неговото име ще бъде свързано с онези 63 жертви и повече от 200 ранени от пожара в Кочани. Така е в политиката, така е и с паметта на хората. Той е „перде“, етиката му е чужда, самочувствието му гони Монблан, но се надявам поне понякога, в нощните събуждания да чувства някаква лична своя вина за това, което се случи преди година.

Но и в това не вярвам.