Едуард II, който губи короната заради един любовник

След неговата смърт дълго се носят легенди, че е жив, призракът му се появява навсякъде

Противниците на владетеля го наказват заради содомията му с нажежен ръжен отзад

Самият Едуард I бил в основата на силната мъжка дружба на сина си с родения в Гаскония хубавеляк

Питър бил един от десетте “пуери ин кустодиа” или кралски пазители и постоянни спътници на Едуард

Принцът обсипвал постоянно “спътника” с почести и подаръци, като дори стигнал дотам, да заяви, че обича Гейвстън повече от брат

В средновековна Англия мъжката любов не била отхвърляна, но подчиненото все още на римския папа духовенство било върл противник на содомията

Година преди да напусне този свят, английският крал Едуард I спретва жесток скандал на сина си, който носи неговото име и трябва да го наследи на престола. Научил владетелят от ковчежника си Уолтър Лангтън, че Едуард Младши искал да направи големия си приятеля си Питър Гавестън граф, подарявайки му за целта получени от таткото за управление земи и на часа привикал отрочето в тронната зала. Първо му наредил да обясни защо бил изпратил ковчежника при него и след като чул от сина, че смятал по този начин да се сдобие с кралско разрешение за отстъпването на Гавестън на графство Понтьо - тогавашно английско владение в днешна Франция, Едуард I побеснял от ярост.

“Ти, нещастен кучи сине! - развикал се кралят, - Искаш сега да раздаваш земя, ти, който никога не си завладявал и педя земя! Кълна се в истината, ако не беше страхът ми да не съсипя кралството, никога нямаше да те оставя да се наслаждаваш на наследството ти!” И докато крещял, кралят сграбчил сина си за косата, откъснал цели кичури от нея, после го повалил на земята и го ритал и налагал с юмруци безмилостно, докато не паднал до него от изтощение.

А според британските историци, които разказват за жестокия побой, току май самият Едуард I бил в основата на силната мъжка дружба на сина си с родения в Гаскония хубавеляк. Бащата на Питър или Пиер на френски - Арно дьо Габастон, бил известен рицар-кръстоносец и пълномощник на английския крал във френската провинция под неговия скиптър, като през 1300 г. бил поканен в Лондон и синът му го придружил.

Принцът със “спътника” си Гейвстън.

В Англия Питър участвал в организирани от короната рицарски турнири и впечатлил до такава степен монарха с поведението и бойните си умения, че той го пожелал като модел за развитие и пример за подражание от младия Едуард, който тогава бил носител на титлата на престолонаследниците - принц на Уелс. И гасконецът бил назначен за член на неговата свита - на практика Питър бил един от десетте “пуери ин кустодиа” или кралски пазители и постоянни спътници на Едуард.

Но той бил единственият, когото господарят му допускал близо до себе си и по всяко време, още повече, че били почти връстници - пришълецът бил само с година по-голям от домакина. Според историци, през 1303 г. Пиер, Питър или още Пиърс, бил наричан в обкръжението на принца на Уелс “socius” /спътник/, а не “scutifer” /оръженосец/. Така повелявал тогавашният протокол, а подмяната в обръщението било доказателство за спечеленото от гасконеца благоволение на принца и баща му.

Пак според историците, с времето Едуард започнал да демонстрира открито голямата си привързаност към Гавестън, който бил известен с остроумието си, острия език и жизнерадостността си, но така също и с неговата скандална наглост. Независимо от последната, принцът обсипвал постоянно “спътника” с почести и подаръци, като дори стигнал дотам, да заяви, че обича Гейвстън повече от брат. Но за съжаление отива още по-далеч, което вероятно е основната причина за страховития бащин гняв, а не толкова предложения безочливо подарък от цяло графство.

Иначе през 1308 г. състоял бракът на Едуард II с Изабела Френска.

Ами Едуард I научил, че престолонаследникът и неговият приятел били положили клетва за братство, обещавайки си винаги да се бият заедно, да се защитават един друг и да делят на две всичко онова, което притежават. А за един крал подобно намерение било немислимо, налудничаво, не само защото тогава/пък и сега/ било чудовищно един бъдещ суверен да бъде обвързан чрез клетва с някакъв дребен благородник, неспособен да го защищава адекватно срещу интриги и опити за покушения. Но преди всичко клетвата едва ли не задължавала младия Едуард да дели управлението на държавата с Гавестън, което било просто неприемливо, тъй като компрометирало кралското величие. И тогава принцът на Уелс направил грешката, заради която бил люто бит и унижен, а фаворитът му натирен в родната Гаскония.

През пролетта на 1307 г. Едуард I мобилизирал голяма армия, с която възнамерявал да нахлуе в Шотландия и веднъж завинаги да я подчини на английската корона. Принц Едуард трябвало да се присъедини към баща си през лятото с предвождания от него малък корпус войски, но здравето на краля внезапно се влошило и синът не го сварил жив - владетелят починал на 7 юли в градчето Бърг Бай Сандс. Там синът пристигнал седмица по-късно и на 20 юли бил провъзгласен набързо за крал в местната катедрала, след това продължил към Шотландия. Но стигнал само до град Дъмфрис, където се порадвал ден-два на своите местни поддръжници, отказал да се бие повече и се завърнал в Англия.

Като първата му работа, веднъж настанил се в бащиния трон, била да отзове незабавно изгонения в Гаскония Питър Гавестън, да го направи граф на Корнуол и след това да му уреди брак с племенницата си Маргарет дьо Клер - богатата наследница на графството Глостър. Така връзката им нямало да прави впечатление най-вече на църквата, защото по принцип в средновековна Англия мъжката любов не била отхвърляна, но подчиненото все още на римския папа духовенство било върл противник на содомията и малко или много ненавиждало краля за неговите сексуални предпочитания. А тленните останки на Едуард I престояли няколко месеца в близкото до Бърг бай Сандс абатство Уолтъм, след което били погребани в построената от сина в Уестминстърското абатство насред Лондон скромна мраморна гробница.

Иначе през 1308 г. най-накрая се състоял бракът на Едуард II с Изабела Френска - 13 годишната дъщеря на френския крал Филип IV Хубавий. “Най-накрая”, тъй като сватбата била пожелана преди време от свекъра поради държавнически съображения, но той не доживял да благослови снаха си. Та действащият крал-ерген прекосил през януари на посочената година Ламанша, за да поиска от краля в Париж ръката на бъдещата си булка. И оставил като регент на кралството в негово отсъствие любимеца си Гавестън, но това назначение било необичайно, първо заради ниския социален статус на гасконеца, а също така и заради дадените му изключителни правомощия, включително длъжността “Пазител на Великия печат”.

Естествено английските благородници - барони настръхнали не само срещу него, но и срещу самия крал, като техните предводители му изразили лично недоволството си малко след пищната сватба през февруари 1308 г. в Уестмистърския дворец. На Едуард II обаче изглежда не му пукало, тъй като още по време на купона той ги вбесил, при това не само тях, а и пратениците на френския крал-тъст - ами зарязал тринайсетгодишната си невеста и прекарал повече време в приказки, прегръдки и наздравици с Питър Гавестън.

Но изглежда това било най-малкото зло за английските благородници - те не можели да се примирят с факта, че “фаворитът” имал прекомерно голямо влияние върху кралската политика. А един летописец от онова време даже се оплакал в нарочно съчинение, че на Острова имало “двама крале в едно кралство - един царувал само с име, а един на дело”. Междувременно срещу Гавестън били отправени обвинения в незаконно присвояване на кралски средства и дарове на кралицата, той дразнел всички в двора с екстравагантното си и скъпо облекло, бил арогантен и непоносим при в общуването си с всеки кралски управник.

Така “проблемът Гавестън” стигнал до парламента, където на няколко пъти било поискано прогонването на фаворита от Англия, ама Едуард II започнал да се назландисва. Но притиснат освен от заплашилите го да не му събират повече данъци барони, а също така от френския посланик и от влиятелния архиепископ на Кентърбъри, най-накрая владетелят се съгласил да заточи фаворита си в Аквитания, значи в Югозападна Франция. Но в последния момент кралят променя решението си и изпратил Гавестън в Дъблин, за да заеме поста лорд-лейтенант на Ирландия и да му е подръка.

Но няма и година време, фаворитът се завърнал в Лондон, Едуард II направил редица отстъпки на бароните само и само да не роптаят срещу Гавестън, заради него пропада и поредната кампания в Шотландия. Между 1309 и 1311 г. имало някакво затишие, но накрая постоянно обиждащия бароните гасконец бил заловен от тях при едно отсъствие на краля, осъден на бърза ръка за държавна измяна и разчекнат жив от конен впряг.

Едуард II, който обаче успявал да изпълнява и съпружеските си задължения, тъй като хубавата като баща є Изабел му родила четири прекрасни деца - Едуард - бъдещия Едуард III, Жан, Елинор и Жоан, много много не тъгувал по любимия. По простата причина, че веднага го заменил в обкръжението си, а вероятно и в чаршафите, при това с двама хубавци-фаворити един след друг - Хю Одли и Роджър Деймъри. Но появата на третия - Хю Деспенсър Младши, се оказала фатална за Едуард II, тъй като той се оказал още по-нагъл, властолюбив и коварен от Питър Гавестън. Живеел в невероятен лукс, започнал да играе ключова роля в кралското правителство, като осъществявал политиката си чрез мощна мрежа от съюзи в цялата страна.

Успял Хю дори да подчини канцлера на кралството, тоест премиера Робърт Балдок, както и ковчежника Уолтър де Стейпълдън, които започнали да раздават на поразия земя и пари на членовете на цялото иначе благородническо семейство Деспенсер. Историкът Сиймур Филипс описва Англия в ония години на безпределно влияние на въпросната фамилия като “реалност на измамите, заплахите от насилие и злоупотребата с правния процес”. Междувременно твърде небрежният към държавните дела Едуард II се сблъсквал с нови предизвикателства пред властта си - правораздаването се разпадало, затворници бягали от занданите, независимо от сватосването с Франция, тя завземала земи под английска юрисдикция, Шотландия надигала глава, а бароните масово отказвали да му събират данъци.

Страната потънала в хаос, като кралица Изабел, която междувременно била напъдена от Лондон и се хвърлила в прегръдките на английския благородник и изгнаник в Париж Роджър Мортимър, започнала да се страхува за бъдещето на сина си. Опасявала се французойката, че под въздействието наа Хю Деспенсер върху Едуард II кралството му може да бъде раздробено и да бъде завладяно не само от родната є Франция, но също така от Нидерландия и дори от Испания. Иначе казано бояла се сестрата на френския крал Шарл IV, че един ден можело да не остане държава, която първородният є син да управлява.

И ето защо тя започнала да плете заговор с любовника си срещу цялата овластила се и обогатила безкрайно фамилия Деспенсер и срещу нейния основен спонсор - оказалия се изключително слаб владетел и фен на еднополовата любов Едуард II. Като благодарение на тази негова страст Изабел и Мортимър привлекли на своя страна даже духовенството в Англия, което се включило в изпълнението на техния план за свалянето на краля и извеждането на страната от хаоса.

И някъде към средата на 1326 г. двамата, плюс престолонаследника Едуард, слезли на английския бряг, придружени от около 1000 наемни войници и тръгнали към Лондон без да срещнат съпротива. Нещо повече - редица омерзени от фамилията Деспенсър благородници се присъединили към тях и след неуспешен опит на краля да спре похода им, те го заловили заедно с Хю Деспенсър, докато се опитвали да избягат в Ирландия. Едуард II бил заключен в тъмницата на яко укрепен замък “Бъркли”, докато аверът му бил изправен на съд за предателство и осъден на смърт чрез изкормване, кастриране и разпъване с конски впряг.

Но изведнъж заговорниците се оказали в капана на църковната догма, тъй като Изабел била все така омъжена за Едуард II, той бил жив крал и следователно нямало никакъв законен начин да бъде свален от власт. Освен да абдикира по собствено желание, което му било предложено от нарочна делегация от негови близки благородници с условието ако приеме - петнайсет годишният принц на Уелс да бъде окичен с короната, а в противен случай - тя да бъде дадена на избран от парламента владетел.

Просълзен, Едуард II се съгласил да абдикира и почти веднага след това синът му е провъзгласен за крал на Англия, но не успява да усмири разбунената страна. Още повече, че благородници, обидени и ощетени от кралицата майка Изабел и нейния любовник Роджър Мортимър тайно започнали да се срещат със слезлия сам от престола владетел и да го навиват да си върне короната. Но през септември 1327 г. Едуард е умъртвен по особено жесток начин в замъка “Бъркли” от неизвестни лица, които му навират отзад нажежен ръжен, явен намек за неговите сексуални предпочитания. После, казват, Англия се била кротнала.

Но докато приживе кралят бил ненавиждан от повечето си сънародници, след смъртта му той става легенда - плъзва мълвата, че бил помилван от Едуард III и от кралицата-майка Изабел, които го били изпратили с много пари да си живее живота и сексуалните тръпки според някои историци в Нидерландия, според други в Свещената Римска империя, значи днешна Германия, плюс Чехия и Австрия, а според трети - в любимата на баща му Едуард I знойна Сицилия.