„Един призрак броди“ из България

Милитаризацията на политиката неизменно води до задънената улица на упадъка и едноличната власт

България днес произвежда многократно повече, отколкото преди 1989 г., и то в условията на свободен пазар, а не на командно-административната система на съветския лагер

“Един призрак броди” из България - призракът на скритата и пълзяща милитаризация на политическата власт. Той не се заявява открито, не марширува по улиците и не отменя Конституцията с един замах. Напротив - започва вежливо, пледира за “ред”, за “дисциплина”, за “нов модел”. И именно затова е опасен.

Парадоксът е, че този призрак се надига в момент, в който България, независимо от традиционното си черногледство, живее в най-добрия период от своята модерна история. Никога масовият българин не е разполагал с толкова възможности - икономически, социални, културни. Да, съществуват крайности: има хора, които едва свързват двата края, и други, които не знаят какво да правят с богатството си. Но това не е българско изключение, а универсална характеристика на всяко общество.

По-важното е друго: разказът за „разрухата“, „съсипаното производство“ и „изчезналата индустрия“ отдавна е изгубил връзка с реалността. България днес произвежда многократно повече, отколкото преди 1989 г., и то в условията на свободен пазар, а не на командно-административната система на съветския лагер. В редица сектори страната заема водещи позиции. Тези факти не изискват статистически таблици, за да бъдат усетени - достатъчно е човек да сравни ежедневието, възможностите и хоризонтите на днешния българин с тези отпреди десетилетия. И все пак не бива да забравяме и друго: тръгнахме от изключително ниска база и пропиляхме значителна част от времето си в прехода.

Причините за този относителен български успех са комплексни, но една е фундаментална: България изживява най-дългия период в своята история на непрекъснато демократично управление. Почти четири десетилетия политически плурализъм, близо две десетилетия членство в ЕС, устойчиво стратегическо партньорство със САЩ, членство в НАТО - това създаде рамката, в която страната ни се развива. С всички несъвършенства тази рамка - и нищо друго! - осигурява стабилност, достъп до пазари и мащабно финансиране, институционални стандарти, геополитическа сигурност.

Именно тук се появява тревожната тенденция. Днес се консолидират хора и среди, които под знака на тотално отрицание на постигнатото - често облечено в реториката на „борба с корупцията“ и „разграждане на олигархията“ - всъщност поставят под съмнение самите устои на този модел. Част от тях са органично свързани с репресивния апарат на предишния режим, който десетилетия наред е функционирал в рамките на тотално идеологическо и геополитическо подчинение. И буквално, и преносно - клели са се във вярност на „братския СССР“. Днес те и техните отрочета се стремят към ревизия не просто на прехода, а на самия конституционен модел на България.

Историята показва, че подобни процеси рядко остават в рамките на реториката. Те следват определена логика, почти неизменно възпроизвеждана в различни епохи: криза (като реалност или обществено настроение) - поява на „спасител“ - концентрация на власт „под пагон“ - ерозия на свободата и икономически упадък. Същностна характеристика е милитаризацията на политическата власт.

Така е и в Римската република през I век пр. н. е. - обществото навлиза в остри социални конфликти, упадък на гражданските добродетели, корупция и институционална неефективност на полицентричната „умерена демокрация“. В този контекст амбициозни военачалници започват да се изживяват като „спасители“ и да центрират политиката върху своето его, а не върху общото благо. Луций Корнелий Сула пръв нарушава фундаменталния политически ред, който не допуска армията в сакралните граници на града, като навлиза с верните му легиони в Рим, за да решава вътрешнополитически спорове. По-късно Гай Юлий Цезар довежда този процес до крайност, преминавайки Рубикон. Републиката формално продължава да съществува, но по същество вече е разрушена - и пътят към едноличната власт е открит, а легионите започват да „избират“ императорите.

Този модел не е историческа аномалия. Наполеон Бонапарт се издига като спасител на революционна Франция, но в крайна сметка установява авторитарна власт. През ХХ век Европа е осеяна с режими, в които казармената логика доминира над политиката. В България превратът от 19 май 1934 г. демонстрира същата тенденция: временно стабилизиране на властта, последвано от ограничаване на политическите свободи. Извън Европа примерите са още по-категорични. Достатъчно е да споменем Перон в Аржентина и Пиночет в Чили. Във всички тези случаи началният аргумент е един и същ: необходимост от „нов политически модел“, защото старият бил изчерпан

Последиците също са сходни. Първоначалната стабилизация бързо отстъпва място на ограничаване на свободата, разрушаване на институциите и - в дългосрочен план - тежки икономически проблеми. Причината не е в зловредните намерения на отделни личности, а в структурното несъответствие между военното и политическото мислене.

Военната професия е изградена върху йерархия, дисциплина и безусловно подчинение. Това е необходимо и жизненоважно за функционирането на армията. Но същите тези характеристики се превръщат в проблем, когато бъдат пренесени в политиката. Демокрацията функционира чрез дебати, компромиси и конкуренция на идеи. Изисква търпимост към различието и способност за управление на конфликтите чрез институции, а не чрез еднолични заповеди.

Продължителното упражняване на военната професия неизбежно формира специфичен манталитет - не като недостатък, а като професионална деформация, присъща на всяка професия. Това е мислене в режим „команда-изпълнение“, което трудно допуска съмнение, критика или равнопоставен диалог. Когато такъв тип мислене се пренесе в политическата сфера, резултатът е предсказуем: плурализмът се възприема като слабост, партиите - като вражески кохорти, опозицията - като жизнена заплаха, законът - като инструмент за разправа.

Заради това в утвърдените демокрации се е наложил принципът на строго разделение между военна и гражданска власт. Този принцип е исторически утвърдена необходимост. Именно нарушаването му в Римската република води до нейния край. В съвременния свят той се поддържа както чрез институционални механизми, така и чрез неписани норми. Затова в демократичния свят няма примери за действащи висши военни, които директно да преминават към върховната политическа власт (президент, министър-председател). Това е истинско табу. Редките изключения - като Дуайт Айзенхауер или Шарл дьо Гол - се появяват в извънредни исторически моменти и са съпроводени с ясно дистанциране от военната роля и пълна интеграция в гражданската политическа система.

От Древен Рим до съвременността историята повтаря една и съща закономерност: военачалникът влиза в политиката като спасител, управлява като командир и - ако изобщо си тръгне - оставя след себе си отслабени институции, ограничени свободи, западнала икономика.

Именно в този контекст трябва да бъде разбрано днешното българско предизвикателство. Пълзящата милитаризация на политическата власт не се проявява непременно чрез танкове по улиците. Тя започва с възхищение от „твърдата ръка“, с недоверие към демократичните процедури, с готовност да се жертва свободата в името на реда. Държавата не е армия, а гражданска общност. Когато тази проста истина бъде забравена, демокрацията започва да се разпада отвътре. А когато разпадът стане видим, възстановяването е дълго, трудно и понякога - невъзможно.

България няма историческо основание да вярва, че може да бъде изключение от правилото, потвърждавано през вековете. Милитаризацията на политиката неизменно води до задънената улица на упадъка и едноличната власт. Социалната цена на такова развитие винаги е висока и е с отложено плащане. Обикновено, когато се стигне до нея, започва времето на угризението. Но тогава вече е късно, безвъзвратно късно.