Труд
Автор:
Росен Тахов
Пенчо Пенев публикува “Стояна от “Пристанала” на Ботев като прототип
на нашата партизанка”
В първите години след Освобождението Христо Ботев е отричан. Пословичното ни черногледство хвърля кал по националния герой. Оня, жертвал себе си пред олтара на отечеството, е сочен за негодяй. “Нехранимайка излезе!”, пророкува как ще го хулят поетът.
През 1888 г. излиза биографията на Захари Стоянов. Просветният министър Георги Живков настръхва. Среща автора и се нахвърля върху него: “Каква книга си написал за Христо Ботев? Не го ли знаем какъв вагабонтин беше той?”
Скоро обаче силните на деня проумяват, че не могат без Ботев. През 1890 г. във Враца му вдигат паметник. Премиерът Стефан Стамболов хваща Живков за ухото и го води на откриването да си изкупи греха. С величествен замах княз Фердинанд сваля платното от монумента.
За паметника е позирал приятелят на Стамболов Гьошо Антонов. Командироват го на държавни разноски във Виена да поръча пластиката. Гьошо влиза в бронзолеярната на Густав Еберлайн. Носи скица от художника Антон Митов и въстаническа униформа. Ваятелят обаче иска конкретен портрет на персонажа.
Нашият облича униформата, изпъва снага, надува гърди и нарежда: “Не ти трябва портрет, гледай мене - не питай за Ботева, аз досущ на него приличам, като че съм му отрязал главата...”
Изпълнил дълга си, Гьошо се връща във Враца и трепетно чака да види как е претворен като национален герой.
От тук насетне всяка партия дърпа за пешовете смаяния Ботев. Иска да го пришие към себе си и докаже, че има титаничен предшественик. “Наш е!”, скандират отляво. “Кощунствате, наш е!”, надвикват ги отдясно.
Най-агресивни са комунистите, но побратимите фашисти също не се дават. На 6 юни 1929 г. вестник “Български фашист” излиза с уводната статия “Чий е Ботйов”.
Изстреляни са
феноменалните редове:
“Ботйов беше предтеча на българския фашизъм, защото той пръв възвести и умря за неговите принципи: международна солидарност и общочовешко благоденствие чрез национална свобода и национален възход; национална свобода и национален възход чрез дълг, меч, себежертване за националното благо, труд, социална правда и народно добруване.”
На свой ред анархистите развяват черното знаме на безвластието и тържествено обявяват: “Христо Ботйов е първият голям и велик с идеите и с революционното си дело български анархист!”
Аргументът на марксистите е “безбожието” на поета. Църквата също не може да преглътне “Моята молитва”. В това конфликтно произведение обаче Ботев не отрича съществуването на Бога, само го приближава към себе си: “Не ти, що си в небесата, а ти, що си в мене, боже - мен в сърцето и в душата...”
През 1880 г. по инициатива на поборника Иван Андонов излиза второто издание на “Песни и стихотворения”. Захари Стоянов хроникира в дневника си: “Когато Андонов напечатал стихотворенията на Ботев, викнали го в Митрополията (Гервасий, Панарет и др.). “Скоро да събереш тия книжа и да ни ги предадеш да ги изгорим”, казали светците.”
За чернокапците стихосбирката е сквернословие. За ниските чела под каскетите е знаме в борбата за пълната и окончателна победа на комунизма!
Фалшификатът
“Символ-верую”
Негов автор е Велико Попов, с когото Иван Вазов има вълнуваща среща в хъшовския Галац. Вазов отивал в пощата с чужда вноска от 250 наполеона. “Глупец, що ги носиш на пощата? Избягай с тях, както правят толкова други”, посъветвал го Велико.
През 1921 г. тоя Велико праща писмо до ЦК на БКП. Докладва, че навремето дал ценни документи на Захари Стоянов. Първият биограф на Христо Ботев нарочно не ги използвал, а някои изопачил. Той обаче имал преписи.
Вазовият финансов съветник намерил сред книжата “Символ-верую на българската комуна”. Надявал се да открие и телеграмата до Парижката комуна. “Ето защо - завършва той, - водим от тоя род мисли, рекох да пиша, да знаят и в София за тия неща, добре ще да е.”
Текстологът Илия Тодоров коментира:
“Възможно е Ботев да е написал “Символ-верую на българската комуна” (или нещо подобно), възможно е също и телеграма до Парижката комуна да е имало (поне като чернова). Но засега липсват доказателства, че през 80-те години на миналия век В. Попов е притежавал оригиналите на тези два документа и че ги е предоставил на З. Стоянов.”
“По-вероятно е друго - заключава специалистът, - че в началото на 20-те години във връзка с честването на 50-годишнината на Парижката комуна, в условията на тогавашния подем на комунистическото движение, той си е спомнил за тях и ги е възпроизвел по памет, като за по-голяма убедителност е заявил, че е направил това въз основа на запазени в архива му преписи.”
Какво се случва
по-нататък?
Въпросът с идеологията на Христо Ботев е решен след “народната победа”. Тогава комунистите ликвидират фашистите, анархистите и останалата злокачествена опозиция. През 1948 г. Тодор Павлов се изправя на академичната трибуна и със стоманени аргументи обобщава:
“Ето, поради всичко това смело ще кажем, в заключение, че именно ние българските комунисти - ученици и последователи на Благоев и Георги Димитров, винаги сме били, сме и ще останем единствените законни наследници на цялото историческо, революционно и поетическо наследство на нашия най-велик революционер-поет и революционер-поет, на нашия велик патриот-интернационалист, на нашия велик българин и славянин, на нашия велик революционен просветител и революционен борец, на гениалния син на българския народ - безсмъртна легенда и знаме за всички революционни и борчески творци на социализма у нас - Христо Ботев.”
Последва лавина от абсурдизми. Пенчо Пенев публикува “Стояна от “Пристанала” на Ботев като прототип на нашата партизанка”. Стефан Каракостов обнародва “Ботев в бой против империализма”. Милка Хубенова изненада читателите с “Класовата борба в Калофер по времето на Ботев, отразена в народните песни.”
В ония дивашки години беше поруган паметникът на Околчица. Ампутираха Христовия кръст и на негово място присадиха петолъчна звезда. Превърнаха реликвата във фалос на една импотентна партия!
