Стратегическата слабост на Европа

След Втората световна война Европа получи шанс, какъвто историята предоставя рядко

Крайно време е да се осъзнае, че промените в света са дългосрочни

Европа, доминирана от неолибералните елити, продължава да бъде в плен на своята стратегическа слабост. Това, което днес изглежда като поредица от кризи - напрежението в трансатлантическите отношения, породено от европейското неразбиране на новата американска глобална стратегия; американо-израелският удар срещу ислямисткия режим на аятоласите в Иран; общото изоставане на Европа в технологиите, иновациите и въобще - в икономически план, да не говорим за сигурността и отбраната - всичко това има общ корен.

Това е системно генерираната стратегическа слабост, прикривана с десетилетия зад удобството на следвоенния ред, гарантиран от САЩ.

След Втората световна война Европа получи шанс, какъвто историята предоставя рядко. Американският план „Маршал“ не просто възстанови западноевропейските икономики, а изгради един от фундаментите на Свободния свят. Същевременно чрез НАТО Америка пое практически цялата отговорност и тежест за обезпечаването на европейската сигурност. Европа беше освободена от най-трудната и ресурсоемка част на поддържането на суверенната държавност - отбраната и военния арсенал. Това позволи на Европа, благодарение на американските данъкоплатци, да остави на заден план военния сектор и да се концентрира върху изграждането на своя просперитет. И тя го направи успешно. Голямата беда обаче беше, че прие тази историческа конструкция, която имаше жизнено значение в условията на Студената война, за даденост и за нещо безусловно дължимо от страна на САЩ.

Създаде се определен тип политическо мислене. Когато рискът е изнесен навън, когато някой друг плаща сметката, когато сигурността е гарантирана отвън, естествено е вътрешната политика да се фокусира върху преразпределение, безбройни регулации и поддържане на скъп и често неефективен социален модел. Тънкият момент е, че този модел дълги години функционираше при едно важно условие - някой друг да плаща сметката за сигурността. След Студената война тази инерция не просто продължи, а се задълбочи и се превърна в зависимост. Европа не използва разпада на „Империята на злото“, за да изгради собствена стратегическа тежест и военно-политически капацитет. Продължи още по-самонадеяно да жонглира с куха фразеология за ценности, правила и регулации и да се опитва да играе геополитическа роля, докато американските данъкоплатци плащаха скъпо и прескъпо за европейската сигурност.

Парадоксално е, че континентът, който създаде понятията на модерната геополитика, започна да възприема света така, сякаш нейните закономерности вече не съществуват.

Дълбоката трансформация на света в резултат от краха на неолибералния модел на глобализация доведе до закономерна политическа промяна в САЩ. Нейната кулминация беше политическият възход на Доналд Тръмп и привеждането в действие на неговата доктрина за нов тип глобално лидерство, основано на суверенното начало, военното могъщество и икономическите интереси. Тази промяна неизбежно постави пред Америка логичния въпрос, който дълго време беше премълчаван: защо един толкова богат континент и съюзник на САЩ - Европа - разчита практически изцяло на американска защита; защо военните му разходи са нищожна част от реално необходимото; защо самата му икономическа и миграционна политика робуват на фантасмагории, които подкопават собствената му индустрия и начин на живот.

И още - защо, при всичко това, европейските елити, които се изживяват като „велики сили“, благодарение на американската защита, не предоставят на Америка нищо реципрочно. Това са не просто легитимни въпроси. Това са задължителните въпроси, които Европа трябваше първо сама да си зададе, а не да чака и да посреща като ужилена тяхното напълно резонно поставяне от страна на Вашингтон.

Всъщност, доктрината „Тръмп“ е антипод на самия модел, върху който тези елити са изградили своята легитимност. Ако сигурността вече не е безплатна, ако икономическите решения имат реална цена, ако съюзът със САЩ изисква взаимност - тогава целият политически комфорт на Брюксел, Берлин, Париж и Хага, благодарение на който те „аристократично“ се отдадоха на джендърни терзания и „въглеродни преходи“, вместо да създават условия за силна икономика и военен капацитет, започва да се разклаща.

Този сблъсък между реалност и инерция от миналото стана особено видим при удара на САЩ и Израел срещу ислямисткия режим на аятоласите в Техеран - режим, с който някои европейски столици настойчиво кокетираха, удобно забравяйки за онези „ценности“, които сричат по скъпите брюкселски соарета, плащани с парите на европейските данъкоплатци. Стигна се дотам, че държави от НАТО дори отказаха логистична подкрепа на САЩ. Това не е просто тактическо решение, продиктувано от някакви национални съображения, а стремеж да се потребява „сигурност“ безплатно, сякаш тя е природна даденост, която се полага на Европа по право. Някои европейски столици, носещи атавистичното високомерие на някогашните си колониални империи, много искат да бъдат световни фактори, които управляват глобалните дела, без да плащат цената за това. Но тази дистанция има своята реална цена - Европа се превръща в досаден наблюдател. В нещо като „черна станция“, която се опитва да коментира назидателно, докато САЩ и Израел действат реално в защита на ценностите на Свободния свят и плащат реалната цена за това.

Крайно време е да се осъзнае, че промените в света са дългосрочни. Европа трябва да се откаже от неолибералната илюзия, че светът може да се управлява от наднационални органи, откъснати от демократичния контрол на гражданите. И още - от илюзията, че глобалните процеси могат да се регулират само чрез правила, без зад тях да стои мащабна сила. В такава геополитическа среда Европа трябва най-после да разбере, че стратегическата автономия не се постига с декларации, а с ресурси, военна мощ и отговорни решения - не с празно морализаторство.

Стратегическата слабост на Европа не е неизбежна. Тя е резултат от политически решения - да се разчита на друг за собствената сигурност. Тези решения могат да бъдат променени, но това изисква Европа най-после да отвърне на САЩ с взаимност в отговорността. И ще го повторя - взаимност в отговорността.

В един свят, който отново се организира около сила, интереси и конкуренция, Европа не трябва да продължава по досегашния път, защото рискува да се превърне в склерозирала територия, откъсната от политическата реалност - нещо като съвременен Версайски дворец, пълен с вмирисани на нечистотия феодали, които си въобразяват, че държат „по Божията воля“ абсолютната власт, докато грохотът на задаващата се Френска революция вече отеква.

Ако приеме новите реалности и се адаптира, Европа все още разполага с ресурсите да се превърне в равностоен фактор и полезен партньор на САЩ - не само при Тръмп и неговите последователи, а и в по-дългосрочен план.

Въпросът е дали властващите европейски елити имат политическия и интелектуален капацитет да го сторят. Или ще продължат да се снишават с фалшивата надежда, че трябва да „устискат“, докато Тръмп излезе от властта. Истината обаче е, че световната трансформация е до голяма степен необратима и Тръмп е само нейният вестител и катализатор. Изискват се стратегически осмислени действия. Без такова разбиране, Европа е обречена на своята стратегическа слабост. И при Тръмп, и след Тръмп.