Странник в странна страна

Партиите говорят за икономика, социална политика и реформи, но се импулсират само от това геополитическо напрежение

Бихме добавили към записките на марсианеца - страна, която иска да живее като на Запад, но да се управлява като на Изток

Помните ли Валънтайн Майкъл Смит от знаменития роман на Робърт Хайнлайн “Странник в странна страна”? 

Онзи, който се ражда в първата заселническа мисия на Марс, с която Земята губи връзка, и е отгледан от марсианците, а след 25 години е върнат на Земята от друга експедиция, която успява да кацне на червената планета.

За него животът на Земята, нравите, възгледите, политиката са напълно непознати. Ако използваме легендарния израз „грок“ и неговите производни „гроквам“ и „грокване“, които въвежда авторът (заимствани в днешното наименование на изкуствения интелект на Илън Мъск), литературният герой се опитва да „грокне“, тоест да разбере издълбоко и да съпреживее мисленето на земното общество, и затова го изучава внимателно.

Хайде да си представим хипотетично, че Валънтайн Майкъл Смит се намира в България в навечерието на предизборната кампания за поредните предсрочни парламентарни избори. И още - че намираме негови записки за това, което „гроква“ за родната ни политическа действителност. Ето какво откриваме в тях:

„9 март, понеделник. Вече гроквам какво става в България. Когато пристигнах тук наскоро, ми беше казано, че ще наблюдавам демократична политическа система. Това изглеждаше проста задача. На моята планета политическите системи обикновено се подреждат в ясна координатна система - има ляво, има дясно; има управляващи и опозиция; има система срещу антисистема. Тук обаче нищо не работи по този начин. В една телевизионна дискусия няколко политически представители спореха ожесточено. Всеки от тях говореше за „промяна“ и „борба със системата“. Това само по себе си не е необичайно. Необичайното беше, че повечето от тях не са излизали от управлението на тази държава от доста години. Така, след няколко седмици наблюдение, формулирах първия си аналитичен извод: в България системата се състои изцяло от антисистемни партии. Това първоначално ми се стори логически невъзможно. Ако всички са антисистемни, тогава коя е системата? Реших да попитам един местен политически анализатор, но отговорът му ме върна в изходна позиция: „системата е тази, която всички обещават да променят“.

После открих, че политическата система на страната функционира чрез перманентно раждане на „нови алтернативи“. Те обикновено се представят като радикално различни от предишните, които наричат „статукво“. Това също изглеждаше на пръв поглед логично. Но логиката рухна при по-внимателно изследване, защото се оказа, че много от участниците в тези нови алтернативи вече са участвали в управлението на държавата. Очевидно тук съществува особена форма на политическа метаморфоза. Всяка „нова алтернатива“ е добре позната, защото е част от предходната „нова алтернатива“, с която е дошла на власт. Някои даже не се стараят прекалено - слагат ново име на коалицията и пак се обявяват за „нова алтернатива“.

Следващото ми откритие беше още по-интересно. Опитах да класифицирам партиите по идеология. На моята планета това е стандартна процедура. Но колкото повече слушах политическите дебати, толкова по-трудно ставаше да открия идеологически различия. Вместо това забелязах нещо друго. За тукашните идеите нямат никакво значение; важен е онзи, който се изпъчи отпред и иска да ги ръководи. За да проверя тази хипотеза, попитах един избирател каква е идеологията на партията, която подкрепя. Той ме погледна леко изненадано и отговори, че не знае, но пък лидерът му е много симпатичен.

Тогава започнах да изучавам местния политически речник, за да разбера какво значат тук понятия като „консерватизъм“, „либерализъм“ и „прогресивизъм“. Естествено, предполагах, че те обозначават различни философии за обществото, както е на моята планета. След известно наблюдение обаче с изненада разбрах, че тук те са някакви социални етикети, а не политически идеологии. Наблюдението показа следното. „Прогресивно“ в България означава да инсталираш редовно нови приложения на телефона и да живееш на държавна заплата. „Либерално“ е да искаш власт без избори, да си боядисваш косата в лилаво и да вярваш, че мъжете могат да раждат. „Консервативно“ е да поддържаш някаква традиция, примерно да ядеш боб яхния всяка сряда и да стискаш палци на един популярен в тази страна диктатор на друга държава - Владимир Путин. Въобще, в местната политическа култура идеологиите не са философия, а по-скоро битови аксесоари. Може би поради това различимите тук-таме идеологически смислени ядра не са в партиите, които се явяват на изборите.

Докато изследвах тази система, започнах да забелязвам и по-дълбок слой от нея - нещо като подземна инфраструктура на политическия живот. Местните често говореха за „мрежи“, които съществуват още от времето на предишния режим. Тези мрежи произлизат от една стара институция, наречена Държавна сигурност. Формално тя е изчезнала преди десетилетия. Неформално обаче нейните връзки продължават да съществуват в различни области - политика, бизнес, медии, енергетика. С времето разбрах и още нещо. Част от тези мрежи функционират като своеобразна трансмисия между външни геополитически интереси и вътрешния политически живот на страната. Поради това стигнах до още един извод. Външното влияние в България не влиза през официалния вход, а предпочита страничните пролуки на старите мрежи. И точно тук започнах да разбирам един друг, по-голям модел. На повърхността българските избори изглеждат като обикновено състезание между партии - кой ще управлява, какви реформи ще направи, „промяна или статукво“, „корупция или антикорупция“, как ще се развива държавата. Но под повърхността стои истинският въпрос, който неумолимо дирижира поведението на партиите - не как да се развива страната, а накъде да гледа. Българските избори приличат на компас, който се колебае между Изток и Запад.

Партиите говорят за икономика, социална политика и реформи, но се импулсират само от това геополитическо напрежение. Сега вече „гроквам“, че тук изборите никога не са състезание за управление. Те винаги са референдум за посоката. Това създава странен политически пейзаж. В тази странна страна на повърхността се подвизават лидери и партийни етикети, а под повърхността - исторически зависимости с различна геополитическа ориентация.

Всичко това се вижда с просто око в предстоящите тук законодателни избори. Социологическите сондажи сочат за първа сила поредната „нова алтернатива“, създадена от дългогодишен участник в управлението на страната - бивш президент. Преди десет години дойде на власт пак като „нова алтернатива“, но сега явно е смятан за още по-нова такава. Партията му няма заявена идеология, защото не намира за нужно. Около него се групират мрежи и кадри, отхранени от стария режим. За всички тях „Крим е руски“, „Тръмп е агресор срещу Иран“ и го зоват към „деескалация и мир“. Тяхна отличителна черта е, че за руската агресия срещу Украйна, която тук продължава вече повече от четири години, никога не са наричали Путин агресор и не са го призовавали да спре тази война. Вече грокнах, че за тях е важно да са „миролюбци“ за всичко останало, но никога спрямо Русия.

Въобще, каквото и да се говори, ако искаме да грокнем актуалната политическа действителност в тази страна, трябва да осъзнаем, че изборите тук отново са Изток или Запад. Нищо друго. И нищо повече. Странна страна“

Така е, бихме добавили към записките на марсианеца - страна, която иска да живее като на Запад, но да се управлява като на Изток. Затова и странниците я намират за странна.