Труд
Автор:
Ирен Делчева
Хора на граждански договор в свободното си време се занимават с проблемни тийнейджъри
Новини за насилие в училище, за престъпления, извършени от деца станаха нещо обичайно. Какво провокира агресията им, какво да правят родители им и как буйните тийнейджъри да не станат закоравели престъпници питаме проф. Нели Петрова-Димитрова
- Крила Плюс“ и как се борите за правата на децата, извършили престъпление?
- Идеята на „Зона ЗаКрила Плюс“ е да се координират усилията на всички институции - от сигнализиране за престъпление или противообществена проява на дете до преминаване през наказание или възпитателна мярка и да се обединят наказание и едновременно с това психологическа работа. Има една европейска директива за децата, заподозрени в извършване на престъпления, но у нас няма такава фигура за заподозрян, не съществува. Имаме или свидетел и го разпитват като такъв, или обвиняем, когато има събрани достатъчно доказателства. И когато детето е обвиняемо, то има право на адвокат, който се грижи да се спазват правата му. Но в целия предишен период то бива разпитвано като свидетел нормативно, но фактически се разпитва като заподозряно. Родителите не знаят това, не го разбират и понякога децата са много по-внушаеми, по-уязвими могат да бъдат подложени на някакъв вид натиск и злоупотреба. Затова ние съветваме близките да се информират и да знаят много добре каква е процедурата, по която детето се вика на разговор. Понякога ги привикват и без процедура. Учим колегите ни, които работят в тази „Зона „ЗаКрила Плюс“, да познават много добре закона и да следят той да се спазва. Ние сме за това, не да се оправдават и оневиняват, а да се спазва законът. Децата нито познават добре закона, нито могат сами да се възползват от правата си, нямат право да реагират, да обжалват. Всичко това може да го направи родител или настойник. И затова решихме именно към тях да се насочим, да ги информираме за това, че могат да бъдат полезни на децатаси. Родителите имат право да получат цялата информация по делото, но много от тях не знаят това.
- Защо децата стават престъпници?
- Една от трудностите е, че много често родителите са част от проблема, а не от решаването му. Това може да се промени, ако потърсят помощ, затова ги информираме, че имат право на безплатна помощ, както всички граждани. Общините могат сами да предоставят тези услуги, където има „Зона ЗаКрила“, например в Бургас и Пловдив. Или както е в София, Шумен и Видин - общината предоставя на външен доставчик чрез конкурс, като се отчита всеки месец финансово и по дейности. А какво кара децата да извършват престъпления? Ние миналата година направихме едно проучване в столицата. От 137 деца, които са дошли с опозиционно поведение, част от тях са извършили престъпления, се оказа, че малка част са някакво изключение - под влияние, епизодично, това може да се случи на всяко дете. Но децата, които имат по-устойчиво такова поведение при всички случаи имат история на насилие в ранното си детство - физическо или сексуално. Много често поведението при тези деца е в резултат на това, че се опитват да кажат нещо, за което нямат думи и го правят чрез поведение. В никакъв случай защита на всяка цена, но и в никакъв случай само наказание и отхвърляне. Някои от тези деца такива неща са преживели, че няма с какво да бъдат заплашени, никакво наказание не може да ги спре.
- Едно дете трудно може да промени средата, в която живее. Работите ли и с родителите?
- Всеки човек има избор, той се случва с всички нас в тийнейджърските години и ранната младост. Ние се опитваме да помогнем на детето да го направи, да открие в себе си тези възможности, които има, защото средата често е такава, каквато е, животът е несправедлив. Работим с родителите. Понякога там има ресурс, но понякога е много трудно. Но когато родителят приема това, което се случва с детето му и като израз и на нещо, което му причинява болка и страдание, той има готовност да чуе и доста често да се опита да застане до него, да каже „не“ на поведението му и „да“ на усилията да намери себе си по друг начин. Но ние предлагаме подкрепа и за родителите.
- В какво се изразява тази подкрепа?
- Предлага се родителско консултиране, подкрепа на самия родител да разбере себе си, да си даде сметка за своето влияние. Защо има такива, които идват и казват - ето ви го и го
оправете. Тогава полагаме усилия да разбере родителят, че това няма как да се случи и че той е човекът, който може да промени себе и отношенията с детето си. Ние можем да му помогнем как да го направи - с обучение, с консултиране, имаме програми за индивидуална подкрепа или в група. Дори тренираме с тях как да говорят с децата, какво да питат, как да поставят граници без да наказват, как да дават възможност на децата си да имат територия, на която те сами взимат решения. Не може до 18 години аз да взимам решения вместо тебе, а на 18 - ти да започнеш сам, няма как да се случи.
- Много ли хора се обръщат към вас?
- Някои колеги казват - имаме все по-тежки случаи, а аз си мисля, че все повече тези случаи просто се насочват към нас. Защото винаги ги е имало, но в началото хората не знаеха какво са социалните услуги. Но лека-полека започнаха да разбират и сега идват все повече трудни случаи, особено при родителските конфликти. Опитваме се да обясним на родителите колко рискуват да въвличат в тях децата си. Някои разбират, други - не. Виждам обаче, че и много хора не знаят за нашите услуги. В София има 9 или 10 Центъра за обществена подкрепа, в които всеки може да дойде, да получи информация, подкрепа. Това става без да минават през отделите за Закрила на детето, защото хората се притесняват да не им вземат децата.
- Работите ли с училищата, където децата прекарват много часове и се влияят от средата?
- Да, защото когато говорим за превенция на насилието, най-важната тема е училището, то е повече от място за учене, там са приятелите, отношенията. Подкрепяме учителите, психолозите и педагогическите съветници да включват децата в търсенето на решения. Още преди години разработихме програма да обучаваме децата как да правят проекти. Учим ги да разбират какви трудности имат в училище и какво могат те направят, за да се справят. В Шумен деца направиха вътрешна радиостанция, в Пазарджик и София - театрални сцени. Много масово си направиха стаи, където да се събират. Питах за какво са им, а те казаха, че най-проблемни са междучасията и те търсиха начин какво може да се направи. В 23-то училище в София пък по-големите - 10, 11 клас, посрещаха по-малките в 9-и клас и ги менторстваха - да има с кого да споделят, ако имат трудности. Това е много интересна практика. Правим и в нашите центрове дискусионни зони. Децата идват и говорят за неща които ги вълнуват, най-вече свързани с правосъдието, защото това работим основно. Самите деца направиха такъв хубав филм. Изобщо, ако децата бъдат въвлечени в решаването на тези трудности, те няма да се държат по този начин. Не можем да постигнем да няма никакво насилие, това е нереалистично. Но можем заедно с тях и учителите да търсим решение. Защото родителите обвиняват учителите, учителите - родителите, а пък всички заедно - децата.
- Трябва ли да се промени нещо в закона, свързано с децата в риск?
- Сферата за децата в конфликт със закона не е променяна от 1989 г. досега. Ако погледнете данните за последните 55 г. за престъпления и противообществени прояви, извършени от деца, ще видите, че има едно огромно несъответствие между извършените престъпления и реакцията. Има много малко осъждания, което е хубаво, не бива да се съдят децата. Но имаме и възпитателни мерки, които са значително по-малко от извършените правонарушения. Това, което най-много прави впечатление е, че огромната част от тях са предупреждения. Тоест обществена реакция почти я няма, като погледнете статистиката. Но ако погледнете след това - 19-25-годишните, виждате, че всъщност техните присъди нарастват много и почти достигат бройката на регистрираните престъпления при децата. Ние нищо не правим до 18 г. и след това ги пращаме в затвора. И това никой не го проследява. Ние нищо не сме реформирали, всяко правителство казва, че ще прави нов закон, нищо не е направено. Тези структури, които определят възпитателните мерки, са от хора на граждански договор, които в свободното си време се занимават с деца със сериозни проблеми. А за да има смисъл да се работи с такива деца, се изисква обучение и подготовка на хората, които го правят, изискват се професионални структури, а ние ги нямаме. Много са проблемите. За съжаление не знам дали ще стигнем до някакъв съвременен, модерен, концептуално обоснован модел на работа, защото правим всичко на парче. А трябва да имаш идея какво трябва да постигнеш, като правиш една реформа.
- А как е решено това в другите страни?
- Едно от добрите решения е т. н. ресторативно правосъдие. И при нас имаше такъв подготвен закон, не мина през Народното събрание, пак се смени правителство. Министерство на труда и социалната политика не го подкрепи, защото трябваше и то да се ангажира с тези деца. Това е практика, която е насочена към постигане на участие на детето, на поемане на отговорност. Ако е извършило престъпление и трябва да отиде в затвора, то може да поеме ангажимент, че ще посещава психолог, че ще се опита да възстанови щетите и това е алтернатива вместо изтърпяване на наказание. Дори сегашното законодателство позволява, ако се мисли по-съвременно, да се прилагат такива практики и ние предлагахме на Централната комисия за борба с противообществените прояви, на местните комисии, но те нямаха интерес, нищо, че това им е работата. Ми не може да е същото като преди 50 г. В Италия например има детски съдия. Още докато тече разследването детето поема задължение пред него, че ще ходи на училище, ще посещава програми и няма да ходи на определени места. Съдията има право, ако детето е спазило напълно всичко, да намали присъдата или начина, по който да се изпълнява. Към тамошното Министерство на правосъдието има социални работници, които отговарят за всяко от тези деца.
- Как ви дойде идеята за т. н. „Синя стая“ за разпит на деца?
- Ние сме организацията, която през 2005 г. направи първата „Синя стая“, през 2009 г. - втората, после в полицията в София третата, след това още 5. Министерство на правосъдието и общините направиха също и сега вече има 70. Това е специализирано помещение за разпит или изслушване на деца, което се състои от 2 помещения. Едното е приятелски настроено към детето, с приятна и сигурна атмосфера. И всъщност практиката е наши психолози или педагози, обучени по един международен протокол за разпит на дете, да провеждат интервюто. Двете помещения са разделени с т. н. венецианско стъкло и детето не вижда хората там - разследващ полицай, съдия, но знае кои са. Идеята беше детето да не разказва по няколко пъти - веднъж на този, на когото е решило да сигнализира, после на полицията, на отдела за закрила на детето, след това пред съдия и т. н. То трябва да е спокойно, да е в нормална обстановка, да не са 100 човека около него, особено ако има обвиняем, той да не е пред очите му, защото то може тогава да не говори, особено при сексуално насилие. Сега вече тенденцията и в Европа, и у нас не е със стъкло, а с видеовръзка. Пилотираме в София мобилна „Синя стая“ и детето може да бъде където и да е. Много важен е и медицинският преглед за съдебно-медицинска експертиза. Сега стартираме и с медицинските университети от София, Пловдив, Бургас и Стара Загора една работна група да видим как можем да направим това, което е факт в други страни. В техните центрове има медицински кабинет за преглед при сексуално насилие. Идват лекари, които са обучени как да правят преглед на детето и как да разговарят с него. Идеята на целия модел е всичко под един покрив. И искам да кажа, че изключително много нашият живот в България зависи от нас самите. Призовавам всички хора да го правят, тогава животът ни ще стане по-добър, да не очакваме само от държавата и някой друг да ни оправи.
Проф. Нели Петрова-Димитрова е експерт по детско правосъдие, социална работа и политики за защита на детето. Тя е основател на Института по социални дейности и практики и председател на УС от 2001 до март 2026 г. Под нейно ръководство стартират първите центрове “Зона ЗаКрила”, изградени по модела Barnahus. Преподавател е по социална педагогика и социална работа в СУ “Климент Охридски”. Има над 30-годишен стаж в работата с деца, преживели насилие. С дългогодишен опит е като международен експерт и консултант за организации като УНИЦЕФ, ПРООН и Съвета на Европа.
