Павел Савов, шеф на Българската асоциация за рекреация, интеграция и спорт: Държавата дискриминира хората с увреждания и се гаври с тях

Инвалиди чакат с месеци лекарски комисии за шофьорска книжка

Доктори преглеждат на тротоара заради недостъпна среда

След 19 години в Европейския съюз българската държава продължава да води дискриминационна политика спрямо хората с увреждания. Тя не чува проблемите им и ги лишава от активен нормален живот, без да ù мине окото. За да вземе или поднови шофьорката си книжка, всеки инвалид трябва да мине през нечувана бюрокрация и спънки, въпреки че в много случаи автомобилът е единственият начин да отиде на работа и да бъде нормален член на обществото. С какво се сблъскват хората с увреждания в България и как чиновниците се гаврят с тях разговаряме с Павел Савов.

- Г-н Савов, подготвя се протест на хората с увреждания пред Министерство на здравеопазването срещу Транспортната областна експертна лекарска комисия (ТОЛЕК). Защо?

- ТОЛЕК е държава в държавата. Всички, които имат ТЕЛК, трябва да вземат от ТОЛЕК медицинско, за да си подновят шофьорските книжки. Има само 4 комисии за цяла България - в София, Пловдив, Варна и Горна Оряховица. Някои хора пътуват по 300 км, за да минат на ТОЛЕК. Обикновено ги викат сутрин в 9 ч и те трябва да станат в 4 сутринта, за да пристигнат. В Пловдив има една жена, на която от 17 г. всяка година ù дават за по 1 година шофьорска книжка. Като я изкара, вече почва да си подава документи за следващата година. Има и друго - преди се минаваше без всякакъв проблем, но след пандемията от КОВИД-19 нещо стана и ти дават час най-малко за след 3 или 6 месеца. Най-ранната дата са София сега е 8 юни. Аз нямам обяснение защо тези комисии са само 4 и защо изобщо трябва да съществуват. Хората с увреждания и без това минават на ЛКК комисии, които са във всеки град по няколко. А от ТОЛЕК издава медицинско, което е на базата на преглед на очен, ушен, хирург - същият, на който минават и здравите шофьори. Там няма нищо по-различно. Някои от лекарите нямат и шофьорски книжки и въобще не са наясно как хората с увреждания шофират. В комисията няма и никой, който да владее жестомимичен превод и тези, които са глухи, трябва да си водят преводач. Много работодатели са готови да назначат хора с двигателни увреждания, сред които има такива с много високо образование, само че никой няма да ги кара на работа и да ги връща. И при положение, че вече в новите офис центрове всичко е достъпно, имат и паркинги, е тъжно, че няма как да се придвижат дотам.

- Могат ли хората с увреждания да карат такси или автобус?

- Не, не могат. Има хора, които са емигрирали от България, защото не могат да работят тук. У нас на всички шофьори с увреждания вземат принудително другите професионални категории и им оставят само любителската категория В. Бият един печат, не знам на какво основание, че нямаме право на търговска дейност, да караме такси, превоз на товари - всичко, което и свързано с автомобилите. През 2014 г. Ивайло Московски, който беше министър, отмени решението, че хора с увреждания не могат да карат такси. Но накъде към 2018 г. започнаха да бият този печат и след него хората вече не могат да работят. Аз познавам много хора с увреждания, които не се виждат на пръв поглед, но имат ТЕЛК и вместо да минат на ТОЛЕК, си вадят нормално медицинско по общия ред и така крият, че са с увреждания. Но, ако не дай си Боже, стане ПТП, всички застрахователни компании отказват плащания. Но хората се примиряват и карат таксита, изкарват си хляба. Да не говорим, че има хора, които не ходят на ТЕЛК само и само да не им вземат професионалните шофьорски категории. Има една жена, която е била онкоболна, но вече 5 г. е в ремисия. На ТОЛЕК ù взимат С-категорията, тя кара микробус, това е семейният им бизнес. Тя беше направо полудяла, вика: „Докторе, аз с гърдите ли го карам този бус, или с ръце?“

- А в другите страни инвалидите имат ли право на професионални книжки?

- В другите страни хората с увреждания карат ТИР-ове. Дори в Норвегия, където ги няма широките германски магистрали. Ние сме положителни хора и решихме, че ще покажем на всички, че можем да шофираме. Вече 10 години правим автомобилен шампионат, майсторско кормуване. Поканихме Комисията по дискриминация, тя се самосезира и излезе с решение, че текстовете, които ни ограничават, са дискриминационни. Но Министерство на транспорта и Министерство на здравеопазването обжалваха решението в Административния съд. Тяхното становище беше, че, ако си возим семействата, това е за удоволствие, но ако извършваме търговска дейност, това ни напрягало. Юристката на МЗ направо ми каза: „Не разбрахте ли, че още 2 години ще ви мотаем тук и започваме отначало, просто няма да ви се случат нещата!“ Толкова са нагли, че просто нямам думи. През 2024 г. бяхме в Дюселдорф на едно изложение за хора с увреждания и говорих с човек от една специализирана френска школа за управление на камиони за хора с увреждания. Разказах му как е в България и той ме покани да взема професионална книжка при тях, все пак сме в ЕС. Аз му казвам, че като се върна в България, пак ще ми вземат категорията. Човекът просто не можа да ме разбере какво му говоря.

- А с каква категория карат хората с увреждания мотори с 3 колелета?

- Вече с никаква. До някое време с категория В. Само че в един момент Държавната агенция за пътна безопасност решава, че трябва да ги карат с категория А. И вече хората не могат да си карат моторите, защото нямат съответната категория. И който иска тепърва да кара мотор, не може да изкара книжка, защото изпитите се провеждат само на двуколесни мотоциклети. Имаме положителни становища от всички министерства, има законопроект и сега се оказва, че този парламент няма да има време да го гласува и отново започваме да чакаме. И така с години.

- Къде хората с увреждания се обучават да шофират?

- Ти сам си намираш автомобила, преустройваш си го, слагаш педал за инструктора и намираш някой, който да се навие да те обучава. Така полулегално изкарваш шофьорска книжка категория В. Сега ние сме на път да направим такъв център, където можеш да отидеш като бял човек, да ти кажат как да си преустроиш колата, да изкараш курса и т. н. Но това е още проект, надявам се през тази година да можем да го направим.

- Вие сте член на Националния съвет за интеграция на хората с увреждания към МС. Там не сте ли поставяли този въпрос?

- Много пъти. През 2023 г. поканихме Мария Габриел на едно наше рали и тя каза, че ни подкрепя. На Национален съвет се обърна към министъра на здравеопазването и думите, че иска въпросът да бъде разрешен. След 1 месец падна правителство и край. Това го влачим от много години. Нищо не става. Единствената ни надежда е въпросът да се разреши в обществото и то да се включи. Започваме да се организираме да правим протести пред Министерството на здравеопазването. В Пловдив и в София пред ТОЛЕК протестирахме вече, но шефовете вдигат рамене и казват - такава е наредбата на МЗ. Имаше една практика да ни събират, когато дойде нов министър и ние на всяка една такава среща сме поставяли въпроса. Имаше една г-жа Сербезова, която ме тупаше по рамото и ми говореше, че ще оправят въпроса и нищо. Но ние си седим в някакъв вакум.

- Как се оправят тогава хората с увреждания?

- На една българка мъжът ù е заминал за САЩ, защото тука са му взели категориите. Там кара ТИР. Тя иска да си гледа детето в България, за да остане българче, а държавата виждате как се отнася към тези хора. Ако се загледате в тази прословута Наредба №3 на МЗ има много болести, за които е по преценка на комисията. Няма никакви критерии. А нали разбирате, че когато става въпрос за такива неща, човек може да си помисли, че тази комисия може да ти даде или не книжка, но трябва да си платиш.

- С какво се занимава организацията, която ръководите?

- На нас идеята ни беше първи да правим спорт. Реално се фокусирахме върху личната мобилност, защото в България хората с увреждания, които имат автомобили, спортуват, учат, работят. При нас разделителната линия е автомобилът. Ако хората разчитат на някакъв друг транспорт, то трябва да си седят вкъщи. Автомобилът ги прави активни. В обществения транспорт няма условия за хора с увреждания и даже отвреме-навреме отказват да ги качват. Да не говорим пък, че извън София няма абсолютно никакъв транспорт за хора с инвалидна количка. Аз как ще отида до Пловдив, например, ако нямам кола. Ние се борим, защото мислим, че в някакъв момент може да се оправят нещата. Преди 3 г. пътувах с влак от Германия до Холандия. Питам служител на перона къде е входът за хора с увреждания. Той вика: „А вие откъде искате да влезете?“ Там има възможност да се влезе отвсякъде. Разбирате ли, там не седи въпросът дали можеш да отидеш някъде. Всичко е достъпно.

- А обикновените хора помагат ли ви или са безразлични към проблемите ви?

- Да ви кажа честно, хората не знаят. На който и да разкажа, не вярва. И хората, и организациите много повече реагират, отколкото държавните институции. През 2024 г. правихме кръгла маса и дойдоха бившият шеф на агенцията за пътна безопасност - Малина Крумова и шефът на Съюза на българските автомобилисти инж. Емил Панчев. Коментирахме различни проблеми и това, че ако аз закъсам с кола на пътя и дойде Пътна помощ, аз не мога да се кача в камиона защото е висок, не мога да пътувам и с автомобила. И аз оставам на пътя. Панчев като чу това, вече в новите карти на СБА има следната услуга - изпращат ти автомобил и те карат. В същото време държавната агенция за пътна безопасност, от която иначе твърдят, че много ни подкрепят, абсолютно нищо не направиха за тая Наредба №3.

- От всичко, което разказвате, човек стига до извода, че българската държава се гаври с инвалидите.

- Да, това е гавра. В България има 2 типа хора с увреждания. Едните са такива, които са съвсем зле, за тях правят кампании, дават им някакви помощи. Вторият - това са трагичните герои - спортисти, хора, които се борят и искат да живеят нормално. Те обаче нямат никакво място в държавната политика. Нашите медицински изделия са трагични. Един човек с такова увреждане няма ли хубава инвалидна количка, хубава протеза, какво прави? Една лимитна количка, китайска, е 25 кг. и тя вече дори не е безплатна, карат хората да си я доплащат. А хубавите колички са по 7 кг, има и карбонови - по 3 кг.

- Поне навсякъде по улиците има паркоместа.

- Не навсякъде. Преди 2 години Столичната община направи някакъв проект за преустройство на движението по „Патриарха“ и около НДК. Премахнаха всички паркоместа за хора с увреждания в центъра там. Знаците си стоят, а инвалидните места ги няма. Обяснението беше, че пречат на велоалеите. Защо я приеха тази наредба за достъпна среда, когато нищо не се спазва. Там всичко си е разписано със стандарти, до най-малката подробност. Всичко може да стане достъпно. Но в България има само едни град, където нещата са много близко до Европа и това е Бургас. Бях впечатлен от него - всичко е проектирано така, че един човек с увреждания да се придвижва нормално. Там нещата са на много високо ниво. Значи може и в България да стане, въпрос на желание е.

- Кои места все пак са достъпни?

- Недостъпен е дори ТОЛЕК в Транспортна болница в София. До него има един централен ТЕЛК. Писахме писмо до МЗ и те ни отговориха, че това не е тяхна работа. Например лекарят, който трябва да ми провери слуха, се намира на 4-ия етаж. Караха ме да се качвам по една рампа, която е под ъгъл 45 градуса. Викам им - как си представяте, че жена ми ще може да ме избута по тая рампа. И докторът слезе и ме прегледа на тротоара. Докторът изчака да мине автобусът, прошепна ми и ме попита чувам ли го. Това беше прегледът. ТОЛЕК във Варна също е недостъпен. На всички - и в парламента, и навсякъде разказвам за нашите проблеми, и всички викат:„Да, нещо трябва да се направи“. Но няма промяна.

Нашият гост

Павел Савов е завършил Социални дейности в Шуменския университет и управление на туризма в Колежа по туризъм в Благоевград. Допълва образованието си с икономика на туризма със специализация регионално планиране и развитие във Висшето училище по агробизнес в Пловдив. На 26 години претърпява автомобилна катастрофа, след която остава в инвалидна количка. Работил е в Министерството на младежта и спорта, отговаряйки за спортовете за хора с увреждания и във фонд “Социална закрила” към МТСП. Председател е на Българската асоциация за рекреация, интеграция и спорт. Член е на Националния съвет за интеграция на хората с увреждания към Министерския съвет.