От медиите в Северна Македония научихме за изразените позиции на белгийския министър на външните работи Максим Прево по време на визитата му в Скопие на 15 април т. г. Влизайки в тона на официалния наратив на домакините, той заяви, че „двустранните въпроси не следва да възпрепятстват процеса на разширяване на Европейския съюз“, визирайки България.
По този начин отново бе поставен един принципен проблем, който далеч надхвърля рамките на текущата дипломация и поражда сериозни въпросителни. Става дума не просто за формулировка, а за дълбоко погрешна интерпретация на същността на един реален конфликт.
Длъжни сме ясно да заявим: въпросът за правата на гражданите на Република Северна Македония със съхранена българска идентичност не е двустранен спор между София и Скопие. Той има дълбоки вътрешни исторически корени и е част от нерешен обществен проблем, възникнал още в края на 1944 г., когато в рамките на югославската държавна политика започва процес на насилствена трансформация на традиционната българска идентичност в нова македонска. Този процес не е бил безболезнен - той е съпътстван от системни репресии срещу хора, нежелаещи да се откажат от своето българско самосъзнание.
Фактът, че в продължение на десетилетия България не е поставяла този въпрос на международно ниво, не означава, че той не съществува. Напротив - това мълчание е част от греховете на БКП в контекста на Студената война и комунистическите режими. То обаче не отменя реалността на вътрешния конфликт на територията на днешна Северна Македония.
Днес, когато отделни европейски политици се включват в хора на Скопие и се опитват да сведат проблема до „двустранен“, се извършва опасна подмяна. Защото свободата на българите в Северна Македония представляват въпрос на основни човешки права. А човешките права по своята същност са универсални - те не подлежат на договаряне и не могат да бъдат квалифицирани като „пречка“ в политически процес.
В този смисъл не става дума за българска позиция, а за европейски стандарт.
Особено показателно е, че същите тези въпроси са вече заложени в преговорната рамка на Европейския съюз с Република Северна Македония, приета единодушно от всички държави членки през 2022 г., в т. ч. и от самата Белгия. В нея ясно са формулирани задълженията на Скопие: вписване на българската общност в конституцията, изпълнение на договора с България, реален напредък срещу езика на омразата, корекции в образователното съдържание, както и отваряне на архивите, свързани с репресиите на югославските служби.
Тези изисквания не са плод на двустранен натиск. Те са част както от усилията на самото северномакедонско общество за демократизация, така и от общоевропейския консенсус за критериите за членство.
И тук възниква логичният въпрос: ако тези ангажименти не се изпълняват, кой всъщност възпрепятства процеса на разширяване? Държавата, която настоява за тяхното спазване, или тази, която ги игнорира?
Или, казано образно: може ли един автомобил на автопилот, за успокоение на возещите се в него, да подава десен мигач към Европейския съюз, а да е програмиран да завие наляво към Сръбски свят?
Още по-притеснително е, че направените в Скопие внушения намират почва сред отделни популистки лидери, най-вече в постюгославското пространство, но остават без ясна и навременна реакция от страна на българската дипломация. Липсата на публично изразена позиция на Министерството на външните работи създава впечатление за пасивност в момент, когато се правят опити за преформулиране на самия характер на проблема.
Това мълчание има цена. То не само отслабва българската позиция, но и оставя без необходимата институционална подкрепа онези граждани на Северна Македония, които отстояват правото си на идентичност - често с твърде висока лична цена.
Българската външна политика не може да си позволи да тича след събитията. Още по-малко - да отсъства от тях. Тя трябва да бъде активна, последователна и ясно аргументирана. Не става дума за ескалация, а за принципност - за настояване, че европейската интеграция не може да бъде откъсната от спазването на основните човешки права и поетите ангажименти.
В противен случай рискът е очевиден: да се утвърди практика, при която проблеми с потъпкването на свободата се прикриват зад удобни формулировки, а държавите членки биват притискани да правят компромиси с принципи, които самият Европейски съюз претендира да защитава.
Разширяването на Съюза е стратегическа цел. Но то има смисъл само ако се основава на споделени ценности. В противен случай се превръща в политически процес без съдържание, а европейската сигурност може да бъде уязвена от най-слабото звено.
Именно затова е важно ясно да се каже: човешките права не са „двустранен въпрос“. Те са критерий за гарантиране на стабилно европейско бъдеще в променящия се свят.
Труд
