Истории от бележника на д-р Емилова: Да полетиш отново - Георги Даракчиев

Преди 27 години той отива за пръв път в клиниката с постоянни световъртежи, наднормено тегло и списък от силни лекарства. Стъпка по стъпка този необикновен мъж с желязна воля си връща живота и здравето 

„Чудото винаги ни чака някъде близо до отчаянието“ (Ерих Мария Ремарк)

Ако чуете сирена на линейка по варненските улици, да знаете, че зад волана є може да е един необикновен мъж - Георги Даракчиев, когото можете и да сте виждали по телевизията с необикновеното му хоби: прави модели на самолети от дървени частици, които сам изработва. Удивително сложни, точни, удивително красиви! Има вече над 150 самолета в личната си колекция, а толкова много е раздал и подарил. Не ги продава. Георги се захваща с това хоби години след като буквално се е върнал от оня свят с намесата на д-р Емилова. А от срещата му с д-р Емилова е минал повече от четвърт век. Но Георги всяка година, и то неведнъж, идва в клиниката є. И за изследвания, и за да се види с д-р Емилова, да я прегърне и да є донесе цвете. Тя му се радва като на най-близък човек. Ето я неговата необикновена история, описана в книгата “Гладната революция на д-р Емилова”.

Разказва Георги:

“Всичко започна през 1991 г. с операция на сливиците, от които страдах още от дете и заради които (честите ангини и грип) съм изпил много антибиотици. Сливиците ги извадиха, но аз се възстанових много трудно от тази уж рутинна операция. Малко след нея започнаха странни световъртежи. Както си вървя, изведнъж се чувствам зле, губя равновесие, светът се завърта шеметно. Отидох на невролог, който постави диагноза Мениеров синдром. Започнах да вземам лекарства, но световъртежите не намаляха, напротив. Един от тях беше толкова силен, че жена ми извика бърза помощ. Налагаше се дори тя да се качва в кабината на камиона с мен, когато пътувах (имах собствен камион за превози), защото ми ставаше лошо, докато шофирах, случвало се е да не мога да сляза от камиона, така ми се виеше свят. Понякога кризи ме връхлитаха и в помещения, пълни с хора.

Възможно е световъртежите да са отключвали паник атаки, възможно е да съм страдал от агорафобия, обратното на клаустрофобия, както ми обясняваха - когато човек преминава през големи пространства, когато е с много хора на едно място, когато е на път... Всичко това се случваше в Белица, където живеехме, там няма лекари специалисти, които можеха да ми поставят диагноза. Затова в голяма болница направих всички възможни изследвания - ядрено-магнитен резонанс, ехографии, скенер на мозъка. Пих всевъзможни лекарства, но накрая лекарят ми каза да пия само диазепам. Ампулите диазепам помагаха само временно. Тогава лекарят ми каза, че с ампулата мога да пия и една малка ракия. И аз, който не пиех, започнах да придружавам лекарствата с една малка, после две малки, три малки и така стигнах до 600-700 г. ракия, която пиех у дома след дълго пътуване. Алкохолът помагаше, а аз го възприемах като лекарство. Но скоро разбрах, че не мога без него и тогава се уплаших. И отново тръгнах по лекари, но решението пак беше същото - диазепам. Световъртежите продължиха, а воят на линейката започна често да се чува пред дома ми.

Бях отчаян и съсипан, всеки месец изпадах в безтегловност, светът се завърташе и ме смазваше. И тогава съвсем случайно едно момче от Белица ми даде книгата на Лидия Ковачева. Прочетох я, но реших, че този метод не е за мен. Когато чух за д-р Емилова, която лекува с плодове и чай обаче, с жена ми тръгнахме към клиниката є - това беше последната ми надежда.

Беше 1998 г., аз бях на 36, с медицинска документация, която се побираше в куфар, а лекарствата ми - в една торба. Тежах 120 кг при ръст 180. Чувствах се ужасно зле, не можех да водя нормален живот, да си гледам децата. Ножът беше опрял до кокала. Затова в клиниката направих каквото ми казаха - две седмици на плодове и чай, повече не можах, беше ми много трудно. Но когато се върнах вкъщи, продължих да гладувам, направих 20 дни и се захраних. И оттогава не съм вземал диазепам. Бях въодушевен! 

Когато човек тръгне по нов път, среща нови хора. Така срещнах колега на жена ми, учител, когото хората смятаха за много странен. Беше йога, живееше като отшелник и твърдеше, че се е излекувал от рак с гладуване само на вода. Не беше минал и месец от моето плодолечение, когато се затворих вкъщи и казах на жена ми, че няма да докосвам храна, само вода. И направих две седмици на вода. Всичките ми роднини мислеха, че съм много болен, че умирам и се опитваха да ме спасят с храна. Аз бях непреклонен. Две седмици на вода! Не можех да стана от леглото, но когато ставах, не ми се виеше свят.

Върнах се към живота със захранването - първо със 100 г. сок, на другия ден - 150 г. На третия излязох в градината да си откъсна плод. Аз, който не можех да вървя без световъртеж и се подпирах на стените, подскачах, за да си откъсна сливи. Премерих се: 62 кг надолу, повече от половината от теглото си бях свалил! Оттогава лечебното гладуване е част от живота ми, правя го всяка година два или три пъти по 20 дни, а веднъж годишно оставам и три дни на вода. Всеки път, когато имам някакъв здравословен проблем, оставам на плодове и чай. Цялото ми семейство ме подкрепя, децата свикнаха с постните храни, рядко ядем яйца и млечни, месо - никак. След като се справих с моето заболяване, се преместих със семейството си във Варна, поработих малко и в клиниката на д-р Емилова като шофьор. Исках да бъда близо до нея, тя ми спаси живота и винаги ще съм є благодарен. Сега карам линейка, но когато говоря с приятели и непознати хора на тема здраве, винаги им казвам, че за да не стигат до линейката, има начин, има път, има лекари, които могат да им помогнат да си върнат живота.

Визитка 

Д-р Емилова завършва медицина през 1969 г. и придобива специалности по вътрешни болести, ревматология и кардиология. Има и магистратура по здравен мениджмънт. Основава своята клиника през 1993 г., като прилага в нея метода на Лидия Ковачева, наречен омекотено гладуване с плодове и чай. През клиниката до днес са минали 53 000 пациенти.