Избори по време на криза на човешката свързаност

Политическото безсмислие пред урните е следствие и на тоталното отчуждение във всекидневието

Естественото продължение на вътрешната празнота са кухите протести и негласуването

Президентските избори у нас отминаха без предизборен ентусиазъм, за повечето българи като вече наложен ритуал. Едни машинално поели към урните - ами трябва да се гласува, други омърлушени - абе да правят каквото искат, трети дори с досада от предизборната суматоха, която зае медийното пространство насила. Има ги и идейно негласуващите, отдавна осъзнали, че са лишени от демократичен политически избор. Затова - на ви мизерна избирателна активност! При това значителен процент от гласувалите са го сторили в знак на гневното „ЗА“ този, защото са категорично против он(а)я.

Няма и следи от предишните избори с масовите вълнения и митинги, с идейните сблъсъци по площади, в градския транспорт, работни места и дори в домовете. Партиите в днешния си вариант не посмяха да издигнат партийни кандидати, малодушно се прикриха с обезличаващите кандидатите си инициативни комитети. Някои даже избраха да се фръцнат театрално и въобще да не издигнат кандидат. Обезценявайки се, но с горделива за пред публиката поза.

Защото вярно предвидиха, че отрицанието им на парламентарните избори към президентските ще се запази и рискът да получат почти същия резултат е огромен. Така и стана - Илияна Йотова беше избрана за президент с безапелационно надмощие над Андрей Гюров. За него с Кандев са дали гласове двойно повече от групата на 18-30-годишните, но никак не са много от тази група, които въобще ходят на избори.

Други са последните две поколения. На твърде голям процент от тях в съзнанието триумфира фрагментираното, оперативно мислене, захранено от алгоритми. Паметта и вниманието на съвременния млад гласоподавател са емигрирали извън главата му - те са „външен хард диск“ в телефона. Това пречи да се види голямата картина - идеите им идват на кратки, откъслечни импулси и изчезваха незавършени.

Вече се говори за „възрастни деца“ и „състарен пубертет“, за удължено юношество до 28-30 години. Държавите и континентът се населяват вече от биологично зрели хора, които психически остават егоцентрични деца, търсещи бърз допамин, бягащи от отговорност. И превръщащи дори интимния си живот в счетоводна транзакция - „кой от двамата е по-печеливш или по-прецакан в кефа“. Протестът често се превръща в перформанс за социалните мрежи. Физическото присъствие на площада не е мотивирано от вътрешно верую, а от нуждата да се генерира съдържание. Важно е да си тагнат, да направиш лайв, да си част от „тренда“.

Мотивите да не се гласува не са един и два, но главната причина за това е отчуждението, разрастващо се между хората през последните десетилетия. Обединената по определение Европа разединява, управлявана от интелектуално ощетена, идейно скопена и емоционално изсушена Брюкселска администрация. По този модел са подбирани, обучавани и натрапени за управници решаващият процент политици и в страните-членки, особено западните. Индоктринирани с неолибералните рецепти от американските „бръшлянни“ университети и пропагандни центрове.

Политиката на чиновниците и техните партии в Европа е напълно овеществена - те нямат нищо по същество общо с идейния и партийно-политическия калибър на предшествениците си. Нямат виждания за бъдещето, управляват чрез таблици, без да ги е грижа за държави и народи. Те дори им пречат, отчуждението с тях се придружава и от взаимна омраза. Разбираемо е, че и протестите в ЕС днес изглеждат коренно различно. Не съдържат идеологически пламък, а са сбор от тясно групови и индивидуални, алгоритмично напомпани раздразнения.

Политическото безсмислие пред урните е следствие и на тоталното отчуждение във всекидневието. Между колеги на съседни бюра. Между съпрузи край еднооките екрани. Между учители и ученици, че дори между лекари и пациенти. Разпадащи се социални клетки. Отчуждение, което не е просто предишния западен индивидуализъм, а хронична социална депресия, с гарнитура от умора и исторически цинизъм.

Живеем не в препоръчвания от психолозите автентичен режим „тук и сега“, а в „някъде наоколо“ и „тези дни“. Дори със склонност към самонараняване като отчаян опит на психиката да се „заземи“ и да почувства реална болка в един пластмасов свят. Усещането за вътрешна празнота се появява у хора, които поради преживени хроничен стрес или психотравма са „изключили“ емоционалния си свят, за да се защитят. Или у които липсва ясна представа кои са всъщност, какви са ценностите им и какво истински искат от живота.

При други се проявяват като анхедония - невъзможност да изпитват удоволствие и радост от нещата, които обикновено вдъхновяват хората. Засягат се по-дълбоките, смислови нива на човешкия живот. Човек интелектуално разбира, че нещо е хубаво, ценно или вдъхновяващо - красив залез, хубава музика, успех на близък -, но не може да го усети. Нещата, които обикновено са го карали да твори, да мечтае или да се развива, стават сиви, безсмислени и празни. Гледа как хората наоколо се вълнуват от живота, а остава безучастен, стига се до силно чувство на самота и неразбиране. Естественото продължение на вътрешната празнота са кухите протести и негласуването.

Нямащите цел или смисъл хора често запълват тази празнота с търсене на власт, пари, повърхностни удоволствия или конформизъм. Затова в очите на страничния наблюдател изглеждат празни - т. нар. екзистенциален вакуум. Съвременната култура, наметната с Ония ценности, упорито натрапва повърхностните взаимодействия.

Така работи новият троцкизъм-ленинизъм. По Ленин: „Нито един въпрос на класовата борба не е решаван в историята другояче, освен с насилие. Може 90% от населението на Русия да загине, но останалите ще доживеят до световната революция!“ Казано е през 1918 г. за оправдание на „червения терор“. Пак тогава произнася и думите: „Демокрацията у нас се изчерпа“. Тогава като интернационалисти унищожиха Руската империя, сега като глобалисти съсипват САЩ и Европа.

Алгоритмите на социалните мрежи подтикват хората да показваме „фасаден“ живот. Водещ до замяна на дълбочината с образ - хората инвестират енергия в това как изглеждат, а не в това кои са. Липсва човешкото присъствие - когато общувате с някого, чието внимание обикновено е в телефона, изчезва истинското човешко присъствие, той се „изпразва“.

Все повече избиратели преживяват политиката като непредсказуема, нараняваща среда, подобно на сложните човешки взаимоотношения. Съвременната култура насърчава получаването на бързи, евтини емоционални награди. Гласуването и чакането на политически резултати е дълъг, притесняващ и често неблагодарен процес. Вместо да инвестира енергия в промяна на обществената реалност - изисква се воля, дебат и компромиси -, отчужденият индивид абдикира от ролята на гражданин. Заменя сложния политически избор с лесно контролируема и предвидима домашна среда.

Отчужденият гражданин се държи като консуматор на политическата сцена - ако „продуктът“ - партия, кандидат - не му носи незабавно емоционално удовлетворение, той отказва да участва. Тази празнота се запълва с консумация на емоции, идващи от домашни любимци или дигитални заместители, които не изискват социална отговорност към другите хора в държавата. Когато кучето или котката станат по-важни от съгражданина, се разрушава хоризонталната солидарност между хората.

Кризата на вота не е просто политическо събитие - тя е симптом за напреднала антропологична и психологическа криза на човешката свързаност. Общество, съставено от атомизирани индивиди, затворени в своите „безопасни пространства“ с домашните си любимци, губи капацитет за колективен отпор и за общо формулиране на бъдещето. Резултатът от изборите е логичен: критично ниска избирателна активност. Демокрацията изисква Homo Politicus (обществено ангажиран човек), а отчуждението произвежда изолирани консуматори, за които общото благо е абстракция.