В Арт клуб „Дипломат“: „Причастие“ – авторски моноспектакъл на Аспарух Николов

Когато авторът на текста в един моноспектакъл се слива хармонично с актьора, който влиза в образа на аз-говорител, се получава изключително силно емоционално и подсъзнателно внушение. Публиката не просто се вълнува, тя си представя, че е на мястото на сценичния персонаж – следи с нарастващо

напрежение обратите в намеренията и чувствата му, задава си неговите въпроси, претърсва съзнанието си за аналогични ситуации...
Точно такова преливане на идентичност се получи с аудиторията, изгледала авторския моноспектакъл „Причастие“ на Аспарух Николов, състоял се на 26 май 2026 г. в Арт клуб „Дипломат“ в София.

Следващото представление ще се реализира на 17 юни от 19.00 ч. На същото място.

Аспарух Николов определя замисъла и посланието на текста си така: „Има съдбовни случки в живота ни, които сякаш го предопределят. Героят на моноспектакъла „Причастие“ е в драматичен конфликт със съдбата, себе си и случващото се в битието му. Затова има нужда от пречистване-приобщаване към хората и Бога. Има нужда от причастие“.

Това пречистване обаче е подчинено на митологеми, които са толкова вкоренени в съзнанието на човечеството, че цивилизационната спирала няма как да ги промени. Философското обговаряне на темата е сложно, противоречиво, неееднолинейно. Съзнанието на всеки човек генерира собствено причастие, присъединяване към най-близките, емпатия към непознати, изповед пред Бога.

И тук се намесва волята в противовес на любовта. А истинската любов е опасна – тя е екстаз, но и форма на унищожение.
Атмосферата на спектакъла разчита на минималистичен мизансцен – редуване на мрак и светлина, един долетял от античността фенер, широк шал в ярък оранж, стол, масичка и едно пиано.

В този моноспектакъл Аспарух Николов съединява в житието на аз-персонажа различни случки и изгражда калейдоскопична драматургична основа, която сякаш започва от случайна среща, преминава през метаморфозите – житейски и личностни – на безименни жени и мъже, за да приключи неочаквано зловещо.

В тишината отеква гонг.

Този звук пречупва умореното съзнание на зрителя и той си казва: „Как се стига до пречистването днес – в този побъркан от динамика и технологии свят?“.
Преди години Любомир Левчев създаде един запомнящ се афоризъм: „Този живот е лабиринт, който има много изходи, но няма вход“. Сякаш лабиринтът за достигане на истинско причастие е нещо подобно.