Време е да назоваваме църковния си език и с истинското му име

Следвеликденски размисли за един дългогодишен и понякога незабелязван спор 

Езикът, който днес наричаме “църковнославянски”, не възниква в някаква абстрактна “славянска” среда

Отминаха поредните великденски служби, но и този път в медиите ни бе разяснявано, че част от тях се водят на „черковнославянски“ език. В българското обществено пространство съществува един дългогодишен и понякога незабелязван спор за начина, по който назоваваме езика на нашето източно богослужение. Традиционно той се определя като „църковнославянски“. На пръв поглед това изглежда неутрално, дори утвърдено. Но зад тази терминология се крие сериозен исторически и културен въпрос: доколко това название отразява реалния произход на този език? Отговорът, ако се опрем на историческата и филологическата наука, е ясен: не напълно.

Езикът, който днес наричаме „църковнославянски“, не възниква в някаква абстрактна „славянска“ среда. Той има конкретен исторически произход - в рамките на българското социокултурно пространство и държавност от IX-X век. Ако някои от твърденията за неговото възникване са обявени за „легенди“, то е безспорно, че в границите на средновековна България намира прием, утвърждава се и кодифицира, а след това разпространява книжовният език, върху който стъпва цялата по-късна славяноезична православна и католическа литургична традиция от източен обред.

Този език е продукт на една ясно очертана цивилизационна среда - българската. Той се развива в двете български книжовни школи, институционализира се чрез държавата и църквата и се превръща в основен носител на християнската култура сред народите на източното християнство. Най-старите запазени надписи на кирилица в света се намират в района на Североизточна България - включително в Преслав, Мурфатлар и Крепча, всички разположени в географска близост до някогашната Преславска книжовна школа.

Първоначално езикът е наричан „словенски“, както свидетелстват самите извори, но впоследствие - утвърждавайки се като официален за българската държава, църква и книжнина - започва да носи и синонимното название „български“. Това възприятие понякога действа и ретроактивно. Така например руският летописец Нестор през 1117 година пише, че Константин-Кирил „се върнал назад и отишъл да учи на български език“. Показателно е, че в по-нови издания този пасаж е предаден различно - като „да учи българския народ“, което съществено променя смисъла на оригинала. Тази подмяна не е без значение: тя заличава едно средновековно свидетелство за начина, по който самият език е бил възприеман - като български. Всичко това дава основание с пълно право да говорим за старобългарски книжовен език с литургична и административна функция.

По-късно, през XIV век, Търновската книжовна школа и реформата на патриарх Евтимий извършват нов етап на кодификация, като утвърждават и съхраняват разбирането за този език като български. Именно тази норма е пренесена в Русия от учениците на патриарх Евтимий и оказва дълбоко влияние върху текстовете, разпространени в православния свят. Така наречената „руска редакция“ на църковнославянския език всъщност стъпва върху вече утвърдената българска книжовна традиция. Подобно разбиране е отразено например в „Пълен речник на църковнославянския език“, издаден през 1900 г. в Руската империя. В него изрично се посочва, че църковнославянският, наричан още „старославянски“ или „древнобългарски“, е именно езикът, на който светите Кирил и Методий превеждат свещените книги, и че той намира своето широко разпространение „у балканските славяни, именно българите“, още през X век при цар Симеон.

Тогава защо говорим за „славянски“, а не за „български“?
Причината не е в произхода, а в по-късната функция на езика. С разпространението му извън пределите на българската държава той започва да изпълнява ролята на наднационален литургичен стандарт. Подобно на латинския в Западна Европа, този език се използва от различни народи и - в условията на прекъсната българска държавна традиция по време на османското владичество - постепенно се възприема като общ „църковен“ език. Именно в този исторически контекст се налага и самото название „църковнославянски“.
Този термин обаче има своята цена. Той заличава първичния културен контекст, както и държавния и църковния принос, изиграли решаваща роля за възникването и утвърждаването на този език. Превръща го в нещо безлично, „общославянско“, което не отразява историческата реалност.
Ако сравним този български казус с гръцката традиция, ще видим съществените разлики. В Гърция богослужебният език също не съвпада със съвременния говорим език. Той е архаизиран и исторически формиран в епохата на Византия, поради което е значително по-различен. Но въпреки това се нарича „църковен гръцки“ и при необходимост в богослужението се адаптира към съвременния гръцки. По този начин етническата и културната принадлежност не се размива, а се подчертава.

В българския случай наблюдаваме обратното - използва се термин, който отдалечава езика от неговия източник.
Това поставя въпроса: не е ли време да преосмислим терминологията? Тук не става дума за криворазбран национализъм, а за уважение към обективните исторически факти и за възстановяване на истинското място на българския духовен принос в Европа.
Разбира се, не става дума за рязко отричане на утвърденото название. „Църковнославянски“ има своята историческа употреба и функционална обосновка. Но е напълно възможно - и научно оправдано - да се въведе по-прецизен, допълващ израз, който да отразява действителния произход на езика.
Формулировки като „старобългарски литургичен език“ или „църковнославянски на старобългарска основа“ не са просто терминологични вариации. Те възстановяват историческата истина и поставят българската култура на нейното реално място в развитието на християнска Европа.
Въпросът не е само научен. Той е свързан с културната памет и самосъзнанието. Начинът, по който назоваваме и защитаваме миналото си от ограбване и обезличаване, следва да определя начина, по който го разбираме - нещо, което днес често не правим.

Затова дебатът за името на този език не е дребнав спор за думи. Той е част от по-широкия разговор за ролята на България в европейската цивилизация - роля, която не бива да бъде омаловажавана чрез неточна и безлична терминология.
Назоваването има значение. В случая - историческо.