Важен дебат за превода се състоя в София

Проблемите в културния сектор не се изчерпват само със сценичните изкуства или с протестите на читалищни и музейни работници. Мизерният бюджет за култура (0.4% от БВП) рефлектира сериозно върху труда на писателите и преводачите, а броят на преведените български книги в чужбина с помощта на държавата е минимален (15-20 заглавия годишно). Поредната инициатива на Българския културен център в София се проведе под мотото „Магията на превода“. На форума участваха: Христо Славов, Данило Манера, Весела Люцканова, Атанас Звездинов, Захари Иванов, Максим Максимов, Надя Попова, Здравка Евтимова, Стефка Хрусанова, Катя Кремзер, Георги Чаталбашев, Елена Кирова и проф. д-р Сава Славчев.

По покана на директора на БКЦ Христо Славов се състоя дебат за ролята на преводачите от български език на чужди езици в процесите на популяризиране на родната литература по света. Модератор на събитието беше Данило Манера – известен преводач от български на италиански и испански език, който е награждаван многократно за преводите си на български класици и съвременни автори. Христо Славов откри вечерта с думите: „Нашият разговор има смисъл, защото преводът от чужди езици на български е прекалено агресивен, а обратният превод е твърде рядък. Не ни познават като народ, затова на Запад и на Изток няма интерес към нашите автори. Убеден съм, че българските писатели са много талантливи. Когато чуждите читатели припознаят мотивите и темите в нашите книги, ще има пазар за тях“.

Данило Манера отдаде заслуженото на преводаческия труд: „Преводачите пренаписват чужди произведения, защото са единствените, които служат като мост между две култури. Още от далечната си младост обичам България. За нашите две страни – Италия и България – преводът е задължителен, по този начин вътрешните гласове пътуват по света“. Той припомни, че по времето на социализма преводачите са били много добре платени: „Имаше пространства на интелектуална свобода. Затова процъфтяваше преводът. Сега пазарът диктува. Перфектният превод е като перфектна любов, най-висша отдаденост, пълно разбиране на другия. В това тихо самоотричане в полза на другия има и етично отношение. Защото преводачът се бори, по свой собствен начин, срещу границите на човешката емпатия. Той е актьор, способен да се радва на животи, които не са негови. И днес да се вярва във възможността за литературен превод в един мултиетнически и мултикултурен свят означава също да се вярва, че обменът, преходът и диалогът са възможни сред безкрайните различия на пол, раса, религия, и социално-икономически статус. От преводачите се изисква скромното равновесие да разбират както величието, така и ограниченията на моделите и източниците, за да се поставят в тяхна услуга. Литературният превод е човешко приключение – приключението на един контрабандист на мечти, който пренася отвъд границата най-неуловимото и леко от човешките съкровища, съставено от истории и емоции. И все пак, в крайна сметка, дори и най-пламенният мистик, борещ се с неизразимото, дори и най-вдъхновеният пророк не прави нищо друго, освен да превежда езика на своя вътрешен бог в преводими човешки думи. Преводът е може би първият жест на общуване и комуникация и винаги е искрен акт на снизходителност и универсализъм“.

Сава Славчев говори главно за италианските издатели – според неговите наблюдения не повече от 5-6 % от книгите са стойностни: „Има качествени преводачи от български на чужд език. Проблемът е, че чуждите издатели не са готови да приемат текстове от български език, защото това се определя от народопсихологията. Но вече има 2-3 малки издателства в Италия, които се впускат в издаването на наши автори“.

Хайри Хамдан акцентира на преводи на арабски език – един колосален пазар. Той е преводач и съставител на десетки български поети и белетристи, на книги, издадени в Йордания и Египет: „Моите посещения по световните панаири на книгата показват, че наградите се дават в политически контекст.

Преводачът трябва не само да владее езика, но и да познава бита, тънкостите на живота и душевността на дадения народ. Наистина има магия в превода – това е отговорна работа. Не чувствам подкрепата на българската държава – много трудно се намира финансиране, а и нашето посолство в Египет не обърна внимание на 600-страничната антология на български разказвачи, която исках да представя там. Преведох и роман за Гео Милев, но още не съм получил хонорара си от НФК“.

Захари Иванов напомни, че в момента светът предлага ново измерение – интернет платформите, в които преводачът може да си избере сам заглавие, а не да чака издателите да му предлагат: „Нека влезем в битка с другите народи чрез AI. Ние трябва да създадем произведения, които да заинтересуват световната публика, и да заживеем в ритъма на съвремието, да се надбягваме с него“.

Надя Попова се включи в спора с думите: „Преводът е висок художествен занаят. Той е едно надграждане. Да превеждаш, не значи да прехвърляш лексика от един език на друг. Трябва да влезе в езика, да познаваш историята и културата на народа, смисъла на вътрешните позовавания, игрословиците, идиомите. Според мене „Гугъл преводач“ е олигофренът на превода. Жалко е, че все по-често преводачи пускат в книги пасажи, интерпретирани с „Гугъл“. Това е безумие. Още от началото на 20. век до неговия край ние имахме великолепна преводаческа школа – Гео Милев, Леда Милева, Кръстан Дянков, Вера Ганчева, Драгомир Петров, Григор Ленков и много други“.

Здравка Евтимова припомни, че литературният превод е най-красивото изкуство: „Той е като река, която пробива планина. Има талантливи млади хора, които работят, търсят и сами си превеждат книгите, за да достигнат до чуждите издателства. В англоезичния свят се конкурираме с хиляди изпратени ръкописи“.

Атанас Звездинов констатира, че литературните връзки между България и Чехия са изцяло разрушени.
Катя Кремзер засегна темата с ИИ, уточнявайки, че при превода на художествена литература ИИ генерира безсмислици, които задължително трябва да бъдат редактирани.

Стефка Хрусанова отбеляза, че в Унгария се субсидират преводи от частни фондации: „Интересът към българската литература е слаб. Преводачът е и мениджър, борещ се за субсидии“.

В заключение Христо Славов представи съставената от него антология на българския разказ „Светлина от болката и надеждата на българския народ“ (2025), преведена на испански от Мария Вутова. Книгата съдържа 19 разказа от класици и съвременни белетристи: Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Матвей Вълев, Светослав Минков, Ангел Каралийчев, Емилиян Станев, Николай Хайтов, Георги Божинов, Станислав Сивриев, Йордан Радичков, Дончо Цончев, Весела Люцканова, Георги Чаталбашев, Димитър Шумналиев, Емил Измирлиев, Людмила Андровска, Христо Славов и Здравка Евтимова: „Антологията беше издадена в Доминиканската република от тяхното Национално издателство и подкрепена от тяхното  Министерство на културата. На корицата се отдава почит на преводача и съставителя. Доминикана е малка страна, но ние много си приличаме по емоционално.

Вече няколко години Българският културен център отсява имена на автори и ще продължи да съдейства за превода и издаването им в чужбина. Бих казал, че ИИ застрашава не само труда на писателя, художника и преводача. По-страшното обаче е друго: ИИ подменя целта на изкуството, това е организирана акция за подмяна на художествените ценности“.