Д-р Васил Женков, психиатър: Социалните мрежи вредят на психиката, там опитваме да живеем чужд живот

Хипохондрия може да се развие от нерешени вътрешни конфликти или различни страхове

От антидепресанти не се получава физическа зависимост

Българите стават все по-тревожни. Инфлацията, цените, заплатите, войните, неясното бъдеще, несигурността за работата и личните отношения, болести - реални или измислени, пращат все повече хора в кабинетите на психолози и психиатри. Къде бъркаме и как да запазим психичното си здраве, разговаряме с д-р Васил Женков.

- Д-р Женков, психична болест ли е хипохондрията и кога човек трябва да се замисли дали не е твърде разтревожен за здравето си?
- Това е състояние, което може да е нормална черта на личността, но може да бъде и състояние, което е разстройство, когато е изразено в твърде голяма степен. Това е преувеличен отговор към някаква опасност, реална или по-скоро въображаема, състояние на тревога или страх от болести, които човек може да има. Тоест ние разграничаваме хипохондрия като черта на личността, просто тенденция към твърде често вглеждане в тялото си, в някакви симптоми и заболяването хипохондрично разстройство, както се нарича в психиатрията. Това е психическо заболяване, в психиатрията заболяванията се наричат разстройства.

- В какво се изразява това заболяване?
- Човек постоянно ходи на прегледи при различни специалисти или при няколко от една и съща специалност, въпреки че не се откриват отклонения или се откриват минимални такива. Въпреки липсата на клинически находки, той продължава да бъде убеден, че има здравословен проблем и че не е нормално да има такива симптоми като дразнене в гърлото, техикардия, диария, гадене или изтръпване на крайници.

- Човек може ли сам да се усети, че има психичен проблем?
- Трудно е такива хора да излязат извън тази рамка, че щом имат оплакване, което наподобява телесно заболяване, то не е такова. Те трябва да бъдат убедени от лекарите, при които ходят постоянно и да ги насочат към психиатър или психолог. В противен случай тези пациенти продължават с месеци и години да обикалят по кабинети, звънят на „Бърза помощ“, когато състоянието им се утежнява да степен да получат панически атаки. Може да има силно изразената епизодична тревожност, до степен на паническа атака, без това да е паническо разстройство.

- Много българи ли страдат от хипохондрия след епидемията от КОВИД, когато буквално ни побъркаха разни специалисти колко е страшно всичко?
- Бих допуснал, че да, но не съм запознат с такива изследвания и не знам въобще дали въобще има, познавайки здравната система в България. Възможно е някой да е направил частични проучвания, но такива, които да са представителни за всички българи, много ме съмнява, че са извършени. Мога да говоря само за своя опит. Аз работя в кабинет, в амбулатория, без Здравна каса и мога да кажа, че имам една немалка част от пациентите, които търсят лечение за такива оплаквания като паническо разстройство или хипохондрично разстройство. Повечето са хора между 25 и 45 г., счетоводители и ай ти специалисти.

- Лечима ли е хипохондрията?
- Да, разбира се. Както винаги в медицината, колкото по-рано се обърне внимание и се насочи пациентът към психиатър или психолог, толкова по-благоприятна е прогнозата. Лечението обикновено е комбинирано. В някои по-леки случаи може да се терапевтира с психотерапия, но в повечето случаи пациентите идват, когато състоянието им е вече доста сложено, обострено и те не са в състояние да започнат процеса на психотерапията. При тях се налага и медикаментозно лечение, за да не се губи време и в някое случаи се комбинира лечението. Това са препоръките за всички тревожни разстройства.

- Много хора се опасяват, че могат да развият зависимост от антидепресанти, доколко това е вярно? 
- От антидепресантите не се развива зависимост. Може да има елемент на привикване към „патеричката“, без която пациентът няма да се чувства достатъчно спокоен и уверен и ще има страха от връщане на оплакванията. Но физически не се развива зависимост към антидепресантите и ако се работи в тясно сътрудничество с психиатъра, тогава управлението на цялостния процес на лечение тече много по-гладко, без рискове. Тези страхове за здравето крият други страхове - от смъртта или пък въпроси за смисъла на съществуването и разбира се те могат да бъдат първопричината. В други случаи няма непременно екзистенциални страхове, а по-скоро са свързани с неразрешени вътрешни конфликти, с някакъв блокаж, с много важни неща за пациента, като лични отношения, работа. Тоест - едни страхове да се превръщат в друг вид страхове, но реално проблемите са някъде другаде и затова само медикаментозното лечение с антидепресанти понякога не е достатъчно.

- Доколко хроничният стрес влияе за отключването на психични проблеми?
- Аз мисля че, проблемът не е толкова в хроничния стрес. Тревожността и стресът са част от живота. По-скоро уменията на хората да се справят със стресовите ситуации в живота, които при немалък процент са хронични, правят така, че някои техни нужди остават незадоволени. Ние, като хора, не винаги индентифицираме кои са тези нужди и след това негативните емоции, които се появяват, след като те не са задоволени, трябва да намерят проявление под някаква форма. Дали ще е с хроничен гняв, раздразнителност, депресия или телесни симптоми без причина, това е много индивидуално. При някого може по един начин да се проявят като последствие от незадоволените нужди, при друг - по друг начин. Това може да зависи и от наследствеността.

- Защо през последните години има скок на пациенти с тревожно-депресивно разстройство?
- Аз не мога да кажа дали се увеличават, нямам такива наблюдения, още повече, че доскоро работех с френски пациенти и едва през последните месеци отново практикувам в България. Така че нямам такава информация.

- Ако сравните българските и френските пациенти едни и същи психични проблеми ли имат?
- О, да. С тази разлика, че впечатлението ми от почти 10 г. работа с френските пациенти е, че са по-осъзнати. Те не са по-интелигентни от българите, но са по-емоционално осъзнати като култура. Това е една от разликите. И съответно те са по-склонни да търсят психологично обяснение на техните преживявания, на тяхното страдание, включително понякога и за телесното, макар че това и при тях е по-трудно - човек да направи връзката между телесния симптом и психологичното страдание или проблем. Той не е очевиден, трябва да се дълбае доста понякога. Психиатърът е в ролята на детектив и той насочва пациента, който не прави връзката между това, което може да му причинява и отключва тези телесни, на пръв поглед, симптоми. Не са 100 вида причините, те обикновено са ограничени в няколко сфери. Това са проблеми, свързани с отношенията на пациента с най-близките му или най-важните за него хора, или пък някакви несъответствия, противоречия, които има човек между начина му на живот и неговите потребности и възможности. Той може въобще да не осъзнава, че върши работа, в която да е много успешен и в същото време тя да не е за него на този етап от живота му. Или пък да осъзнава, че вече му е твърде тежко, твърде силен е стресът, условията са променени, той е различен, но да не може да вижда решение на този проблем и това нещо да го разболее.

- Защо хората в България избягват да се обръщат към психиатър дори тогава, когато съзнават, че имат проблем?
- Има няколко основни причини. На първо място бих поставил това, че има стигма, една дамга, белег върху психиатрите. В смисъл, че ако си стигнал до психиатър, смятат, че си много зле и непременно си луд, тежко болен и че непременно ще ти изпишат медикаменти, които задължително ще имат много неприятни и трайни странични ефекти. Друга причина, свързана с първата е, че разстройствата на психиката се разглеждат като проблем с морала или волята - щом си стигнал до психиатър, ти не си се справил сам с проблемите си, имаш някакви дефицити или някакви дефекти. Тоест - това е твоя слабост. А не се разсъждава, както би трябвало навсякъде в медицината. Ако вземем един пациент, който отключва диабет, на кого ще му хрумне изобщо да го съди за това. Никой няма да му каже - ти си много слаб, това е твой проблем, ти си се докарал дотук, стегни се и ще се оправиш, нямаш нужда да ходиш при ендокринолог. Не знам на кой нормален човек с образование и здравна информираност би му хрумнало да си го помисли. За разлика от този пример, с психиатрите не е така, а напротив. Това е заради стигмата. Има и едно такова схващане сред някои хора, че преди това трябва да минеш през врачки, после през психотерапевти, а едва след това да отидеш на психиатър. А това е загуба на време и шанс, ако се пропусне още в самото начало да се посети психиатър, дори и за всеки случай, просто превантивно. Затова психолозите трябва да имат рефлекс да насочват по презумпция, а не само когато са сигурни и убедени, че техните пациенти има реално нужда от психиатър, дори и само за превантивна оценка. Това е важно.

- Мъжете или жените са по-склонни към тревожни разстройства?
- Има такива данни, в една посока водят резултатите, че жените са категорично по-засегнатия пол по отношение на тревожните разстройства. Но в моята скромна практика дотук виждам, че и много мъже страдат от това и имат и куража, за което ги поздравявам, да потърсят помощ от психиатър. Защото това не акт на слабост, а на смелост да си признаеш, най-напред пред себе си, че имаш някакъв проблем.

- Съществува ли хигиена на психиката, която човек трябва да спазва?
- Да, разбира се. Ако човек живее в съответствие с неговите ценности, разбира се, че съвестта му ще бъде много по-мека възглавница. Съответно и сънят му ще бъде доста по-добър. Нарушеният на съня за един от основните фактори, които влошават психичното здраве, даже често се започва с това. Имам доста пациенти с изолирана инсомния, тоест нямат други оплаквания, това е основното. Така, че едно от нещата е човек да се опитва да живее в съответствие със своите ценности, а не да се самооправдава по някакъв начин, за да може да ги заобиколи, защото това не е толкова лесно. И в един момент му се връща като една бомба в лицето, образно казано и той започна да отключва или психично заболяване и страдание, или физическо, телесно, което може да има психогенна причина. Като една артериална хипертония, например, тя е класически пример за психосоматика.

- Тоест има връзка между физическото и психичното здраве.
- Да, тя е двупосочна и е известна още от древността. Не случайно древните римляни са казали - здрав дух в здраво тяло. Така че трябва да водим достатъчно активен физически живот, богат на социални контакти и то пълноценни, да обърнем погледа си навътре в нещата, а не да се опитваме да правим това, което всички оставали. Трябва да се опитваме да задълбочаваме нашите преживявания, а не само да качваме в социалните мрежи къде с кого сме ходили и какво сме яли. Това е една от хубавите рецепти за по-добро психично здраве.

- Социалните мрежи вредят ли на психиката?
- Много вредят. Това, което е известно вече в общественото пространство - FOMO - страх от пропускане на нещо, на някакво приключение, изживяване. Или пък искане винаги да си в час с някаква информация, събитие, да си част от някаква общност, да следваш някакъв инфлуенсър и т. н. И този страх действа много ограничаващо, защото човек вместо да си преследва своите интереси и да се самоопознава - това е процес, който може да продължи до 50-60 г., се опитва да живее някакъв чужд живот. Което ни връща към това несъответствие между това, което искаме и харесваме в живота и това, което сме принудени или сами си го причиняваме, като не спазваме собствените си ценности и не преследваме нашите си нужди.

Д-р Васил Женков е завършил медицина в МУ - София през 2005 г., където по-късно преподава на български и чуждестранни студенти. Има специалност по психиатрия от 2014 г. През същата година защитава дисертация на тема “Обективно мониториране на абстинентен синдром при алкохолизъм”. Работил е в клиники по психиатрия на университетските болници “Св. Наум” и Александровска”, както и в държавната специализирана болница за лечение на наркомании и алкохолизъм - Суходол. От 2016 до 2025 г. работи като психиатър във Франция. Сертифициран терапевт е по мотивационно интервюиране и когнитивно-поведенческа терапия. Преподава на студенти по психология в Нов български университет.