Луди и лудници в политиката

Само властниците са имунизирани срещу психически травми

Дерматолозите обясняват техния здравен статус с особености на кожата, която наподобява тази на носорога

Пак сме в сезон на ваксинация. Онези, които мислят за здравето си, отиват да ги боцнат. Противогрипният серум е най-популярният на планетата. Съществуват още десетки ваксини срещу болести. Няма само „антилудост препарат“, неговият откривател ще стане Нобелов лауреат на квадрат!

Защото увредената душевност е чумата на човечеството. Според статистиката, у нас на всеки шести му хлопа дъската. Единствено политиците генетично са имунизирани срещу психически травми.

Дерматолозите обясняват техния здравен статус с особености на кожата, която наподобява тази на носорога. Изключително здрава, изградена от слоеве колаген с дебелина пет сантиметра. За телесното покритие на управляващите бронебойни патрони няма открити. Мъките на онези, над които властват, не могат да проникнат в сърцевината на организма. А страданието е главният двигател на душевното разстройство.

В нашата история има само два клинично доказани случая на полудели политици.

Първият е Тодор Икономов, депутат в Учредителното, едно велико и две обикновени народни събрания. Бил е председател на Държавния съвет, три пъти министър, няколко мандата окръжен управител и кмет на София. Икономов е свидетел как под паравана за народно добруване властимащите затъват в мерзост. Потресаващи са примерите на алчност и тънки сметки.

Достойният българин започва опълченска борба срещу далаверите. По тази причина Петко Каравелов го нарича „интригантин и идиот“. Кръвта на Икономов кипва, обявява му дуел и праща секунданти да хвърлят ръкавица в нозете на хулителя.

Макар че е нормален, на Каравелов прякорът бил Лудата крава. С копривщенския си гърлен говор изригва: „Кажете на г-на Икономова, че той е десет пъти мюзевирин*, и че аз ще му смажа главата както нему, тъй също и на ония, които си би позволили да дойдат от страна на Икономова като парламентори.“

По време на Стамболовия режим Тодор Икономов търпи нови унижения. Болка свива душата на страдалеца. Започва процес, който дълбае мозъчните му клетки и завършва трагично. Оттегля се в Шумен, където посяга на живота си. Опитът за самоубийство е неуспешен, но душата му е неизцеримо наранена.

Лятото на 1892 г. неговият син го води в Търново на лечение. „Зарадвах се, като го видях тъй весел, разположен“, разказва тамошният митрополит Климент. След малко обаче изражението на Икономов се променя. В очите святка безумие, гримаса изкривява устните. Гласът иде сякаш от отвъдното:

„Шуменът наредих добре, всичките държави наредих добре... Сега не може вече никой да се оплаче от каквито и да било притеснения... Реших се и се обявих за цар. Зарадваха се всички. Англия, Китай, Африка, Азия - навсякъде господства сега пълна свобода...“

„И всичко това с неясна, забъркана реч. Гледам, син му Коста плаче настрана“, кръсти се Климент. „Що е това?“, пита той. „От два месеца все е такъв добрият ми баща, дядо Клименте“, отвръща момъкът. В кротка лудост Тодор Икономов издъхва на 28 октомври същата година.

Другият държавник, поразен от безумие, е Константин Стоилов. Сочен за един от най-образованите политици с дипломи от Хайделберг и Париж. Основател и лидер на Народна партия, която няма нищо общо с народа. В нейните редици тежко стъпват милионерите Иван Евстратиев Гешов, Теодор Теодоров, Димитър Яблански, Георги Губиделников, Атанас Буров. Подигравателно им викат „народняци“, което измъчва Стоилов.

Това е най-малката беда... Народняците трупат грехове, незаличими в черната хроника на отечеството. Тяхна шайка устройва засада и праща в гроба Алеко Константинов. По народняшко време е съсечен Стефан Стамболов. Лумпени надуват гайда и играят хоро на неговия гроб!

Тези издевателства поболяват психиката на Константин Стоилов. „На Ивановден - пише Иван Вазов, - преди да падне Стоиловият кабинет, в който бях и аз, царят ми направи визита и като остана насаме с мене, каза: че Стоилов е болен и не е вече способен да управлява. При това се удари в челото, да покаже где му липсва.“
Кабинетът подава оставка през януари 1899 г. Константин Стоилов се затваря в дома си на улица „Шипка“. Крачи от стая в стая и пее църковни химни:

Господи боже, агнец божий,
сине на отца, който вземаш
върху си греха на света,
помилуй нас...

Обезумелият крачи и пее до средата на март 1901 г. Тогава хваща пневмония. Умира на 23-и същият месец преди да навърши 48 години.

Малцина са политиците като Тодор Икономов и Константин Стоилов. Без кожа на носорог, през която пагубната лудост не може да проникне. За психически поразените нормалните създават лудници. Първата у нас са бараки с решетки към Александровската болница.

По хълмовете на времето тези „кукувичи гнезда“ се множат из родината. Емблематичен е така нареченият Четвърти километър, който съществува и днес. Не е лудница, носи гръмката фирма Многопрофилна болница за активно лечение по неврология и психиатрия „Св. Наум“.

Светията е богослов и книжовник, упражнявал психиатрия по съвместителство.

Народното събрание официално не е лудница, но неговите обитатели са изгубили разсъдъка си. Забравили за какво са избрани, играят фокусници, еквилибристи и гълтачи на огън. Ковачницата на закони помни тежки случай, които носят костюми вместо усмирителни ризи. Евгений Бакърджиев например постави диагноза на Жорж Ганчев: „Луд - това е естественото ви състояние!“ Жорж му отвърна с две удивителни: „Фашист!“ и „Бандит!“.

Въпросът за „лудите“ и „нормалните“ е с повишена трудност. Част от екзистенциализма - защо съществуваме. Нормални ли са политиците в лъжовната роля на народни спасители, а всъщност вторачени в собственото си его? Луд ли е оня, който наистина поставя обществения интерес пред своя?

„Антипсихиатър“ е уникална трибуна на лудите в историята на периодичния печат. Този вестник излиза в края на XIX век в парижкото предградие Льо Кремлин-Бисетр. Редакцията се помещава в тамошната психиатрична клиника. На страниците на изданието пациентите полемизират с докторите кой всъщност е куку. Те или служителите с бели престилки? За съжаление газетата скоро спира и дилемата остава нерешена.

„Свестните у нас считат за луди!“, констатира Христо Ботев. „Лудите, лудите да са живи!“, допълва го Иван Вазов.
„Я ми налей една Луда страст, Стефче“, заръча на жена си един приятел. Има такава домашна ракия, която някакъв нормален министър иска да забрани.

 * Интригант, доносник, лъжец.