Труд
Автор:
Проф. Николай Райчев
„Bangaranga“ не е българска песен в какъвто и да е смислен културен план. Тя е корпоративен Europop продукт, сглобен от Dimitris Kontopoulos и компания. Лесно запомнящ се глупав припев, чалга-ритъм, сексуализирана визия и никакво съдържание.
Дара е чаровно 20+ годишно момиче.
Това е същността на днешната поп-култура, в която няма нищо автентично, което да казва нещо съществено за времето, за България, за младостта или за каквото и да било.
Само визуално-емоционален фаст фууд - блясък, цици, задник, усмивка, „енергия“ и кух припев, който се върти в главата ти като евтин TikTok тренд.
Всяка секунда от този спектакъл е калибрирана специално за вниманието на Тик-Ток поколението, което консумира съдържание на кратки, агресивни импулси.
В този интернационален панаир формата винаги трябва да крещи хистерично, за да заглуши абсолютното нищо, което е под нея. Целият този телевизионен спектакъл преминава през съзнанието без да остави следа, да предизвика мисъл или да адресира какъвто и да е истински социален или човешки проблем.
Зад цялата „Евровизия“ стои една пошла имитация на култура, облечена в неон и автотюн (дигитален коректор на фалша, който може да направи и най-бездарният певец да звучи професионално… но прави гласа му изкуствен, защото му отнема естествената емоция и човечност).
Но да се изписват философски трактати за сатанизма или да се лее възмущение срещу упадъка на културата заради един музикален фастфууд, е форма на тежка провинциална комплексарщина.
Не може да очакваш кулинарен шедьовър от пластмасов вендинг автомат в метрото.
*Заглавието е на редакцията
