Испанската десница - устремно към властта

Само задкулисни политически маневри могат да спасят левицата на Санчес от потъване

Постфранкистките народняци и крайната десница се готвят да упрвляват в Мадрид

За такава маневра се смята завръщането в Испания на лидера на каталунските сепаратисти Карлес Пучдемон

Кореспондентите в Испания на големите еврпоейски медии засичат през последните дни много хора и камери да се трупат пред централата на Народната партия на мадридската улица „Хèнова“ №13. Събира ги не само огромният транспарант, разпънат по фасадата на сградата, след като миналата седмица социалистът Педро Санчес подаде оставка на правителството си и обяви разпускането на парламента. На транспаранта пише: „Por fin” – „Най-после“, като опашката на буквата “f” се влива директно в процепа на избирателна урна. Една от онези, които на 29 ноември ще съберат гласовете на испанците, мнозинството от които според френския всекидневник „Льо Фигаро“, италианския „Република“ и германския „Франкфуртер Алгемайне цайтунг“ ще овластят десницата и тя ще окупира правителствения дворец „Монклоа“ насред Мадрид.

Ама за пратениците на посочените вестници, обикновените испанци и тв-братството се трупат на „Хèнова“ № 13 преди всичко защото пред историческата централа на най-авторитетната дясна формация на Испания сега постоянно се ниже поток от мъже в костюми и вратовръзки. И според журналистите всички те до един се готвят да застанат начело на министерства, държавни фирми и всевъзможни институти, като редовите сеирджии, плюс разтропаните репортери, само искали да видят в аванс бъдещите управници на Пиринейската държава. 

По простата причина, че токумай единственият от обитателите на централата, който е известен на широката публика, е лидерът на “Partito Popular” или „Народната партия“ - Алберто Нунес Фейхоо. Само той, защото неговите съратници и въобще елитът на формацията залязоха в очите на обикновените си сънародници през осемте години начело на изпълнителната власт на Педро Санчес, свален от масовите протести на „ключарите“ или младите хора, желаещи жилище. Не че той нямаше други грeхове, като започнеш с мигрантската криза в африканския испански анклав Сеута през август и завършиш с изпращането неотдавна на съд на собствената му съпруга Бегоня Гомес, обвинена в търговия с влияние, корупция и злоупотреба с публични средства. Както и да е, но в крайна сметка мъжът й ощастливи Алберто Нунес Фейхоо, който години наред градеше опозиционната си стратегия върху искането на предсрочни избори, които в края на краищата станаха факт. 

И сега на ул. „Хèнова“, тоест „Генуа“, никой не се съмнява в победата, която според социолозите ще бъде постигната с минимум 52 на сто от бюлетините, но предпочитанията за десницата могат да ударят даже и 56% . Та затова в централата вече се готвел усилено списъка с бъдещите министри, техните заместници и с шефовете на подчинените на държавата индустриални концерни, културни институции и т.н. – общо над 250 души. Ех, все още предстои постигане на съгласие за ключови ресори като ведомствата на вътрешните и външните работи, а деликатният баланс при формирането на изпълнителната власт трябва да отчете и постовете, които евентуално биха отишли ​​при партията „Vox“ на Сантяго Абаскал в случай на коалиционно правителство между неговата крайна десница и по-умерената на Фейхоо. 

Както подчертават големите европейски вестници, това би било доста странен прецедент при съставянето на испанско правителство, но местните медии не пропускат да отбележат, че двете партии вече ръководят успешно в коалиции, разбира се с нормалните търкания за напористи партньори, големи региони като Андалусия, Арагон, Кастилия и Леон, Естремадура. Изглеждат осъдени да управляват заедно и заради това, че са от един и същи чеп – отбеляза под сурдинка „Льо Фигаро“. Ами „Vox“ е основана и водена от баска Сантяго Абаскал, който е бил активист на Народната партия в течение на близо двадесет години, докато не напуска формацията през 2013 г., смятайки я за „derechita cobarde“ или „страхлива малка десница“, която е твърде умерена.

 Но само някой да не си помисли, че по-голямата и мощна „посестрима“ - Народната партия, е първескиня що се отнася до изпълнителната власт. Няма такова нещо – тя е основана през 1977 г. след смъртта на фашисткия водач на Испания Франсиско Франко и след настъпилите демократични промени. Нарича се първоначално „Народен алианс“, възниква като федерация от две партии, но запазва ДНК-то на франкизма, още повече, че неин пръв лидер е бившият министър от времето на Франко – Мануел Фрага. През годините партията се стреми да се насочи към центъра с нарастващи християндемократически амбиции, през 1989 г. е преименувана в „Народна партия“ и става особено популярна, след като година по-късно я оглавява Хосе Мария Аснар. Той печели изборите през 1996 г., става министър-председател, слагайки край на четиринадесетгодишното непрекъснато управление на социалистите. Начело с Аснар правителството осъществява доста успешна приватизация, либирализира пазара, стимулира селското стопанство, разклащат го все пак няколко корупционни скандала, Но сериозно петно ​​върху репутацията на партията оставят близките ѝ отношения с американския президент Джордж У. Буш, стигнали до подкрепа на неговата война в Ирак през 2003 г. 

На следващата година, на 11 март, при джихадистка атака на мадридската гара „Аточа“ загиват 193 души, а гласоподавателите, които отиват до урните малко след това, не прощават на народняците и те са сразени от социалиста Хосе Луис Родригес Сапатеро. Но през 2011 г. Народната партия е върната на власт от нейния нов лидер Мариано Рахой, който се задържа в правителствената резиденция „Монклоа“ чак до 2018 г., когато развихрилата се икономическа криза, строгите мерки на икономии, намаляването на бюджетния дефицит и пак корупционни скандали проправят пътя към властта на Педро Санчес. 

През 2022 г. ръководството на Народната партия преминава в ръцете на бившия губернатор на Галисия Алберто Нунес Фейхоо и година по-късно той изважда партията до победата на парламентарните избори, но не успява да си осигури мнозинството, необходимо за управлението на страната. След това под негово ръководство формацията прави успешен опит да обедини различните фракции на десницата, като се обръща към онази Испания, която е едновременно селска и буржоазна, католическа и дълбоко свързана с културата на коридата, въобще Испания, която е богата. Преди три години обаче Фейхоо не съумява да спечели на своя страна една съвсем различна Испания - онази, която подхранва възхода на крайнодясната партия „Вокс“ . А крайният национализъм на нейния лидер Абаскал привлича предимно младите хора, защото той е човек, който се бори срещу всичко, което смята за „различно“ – не само срещу мигрантите, но и срещу баските и каталунските сепаратисти. Няма начин – израснал е в Страната на баските в семейство, което е било многократно заплашвано от някогашната въоръжена групировка „ЕТА“ заради съпротивата му срещу сепаратизма. Абаскал според римския всекидневник „Република“ е политически близък до президентите на САЩ и Аржентина – Доналд Тръмп и Хавиер Милей, твърд съюзник е на Джорджа Мелони, а в Европарламента се позиционира в групата „Патриоти за Европа“ заедно с Марин льо Пен. Дистанцира се обаче от семейството на „Европейската Народна Партия“, към което принадлежи Фейхоо, но сега бъскът и готов да му бъде коалиционен партньор, стига той да изплни неговите три условия - национален приоритет, дерегулация и „ремиграция“.

А ако се вярва на медиите в Мадрид, сега само задкулисни политически маневри на Педро Санчес могат да спасят социалистите и техните съюзници от „потъване“ и да им осигурят някакви минимални шансове за оставане на власт. За такава маневра се смята завръщането в Испания след 9 години изгнание, не без съдействието на премиера в оставка, на лидера на каталунските сепаратисти Карлес Пучдемон. А според испанските анализатори той е в състояние да събере мощен арсенал срещу водача на „Вокс“ Сантяго Абаскал и поразявайки него като върл нациналист, да разбие очертаващата се „сглобка“ с народняците на Фейхоо.