Труд
Автор:
Димитър Чобанов, финансист
Очакванията за бъдещите доходи определят текущото потребление
Шведската академия на науките реши да присъди престижната награда за икономически науки в памет на Алфред Нобел за 2026 г. съвместно на Робърт Хол от Станфордския университет и Майкъл Уудфорд от Колумбийския университет. Отличието се присъжда за техния принос към изграждането на микроикономическите основи на макроикономическата стабилизация.
Макар че формално не е сред оригиналните Нобелови награди, учредени от шведския изобретател, това отличие от 1968 г. насам представлява най-високото признание в академичната икономическа общност. Тазгодишният избор отразява дълбоката необходимост от свързване на индивидуалното поведение на домакинствата и фирмите с голямата картина на фискалната и паричната политика.
Идеите на двамата лауреати преобразуваха начина, по който съвременните икономисти разбират рецесиите, инфлацията и ефекта от държавната намеса. Традиционните макроикономически модели разчитат предимно на исторически статистически корелации между агрегирани променливи, които обаче се сриват по време на кризи. Хол и Уудфорд показват, че устойчив анализ може да се изгради единствено когато се вземат предвид рационалните и ориентирани към бъдещето решения на микроикономическите агенти. С това те предоставят теоретичен инструментариум, който и до днес служи за лабораторна среда на централните банки и финансовите министерства по света.
Робърт Хол поставя акцент върху поведението на потребителите и начина, по който техните очаквания за бъдещите доходи определят текущото потребление. Негов труд от 1978 г. преобръща традиционните представи, като въвежда концепцията за потреблението като “случайна разходка”: процес или събитие, при което следващите стойности не зависят от предходните и за тях не може да се определи явна тенденция. Тъй като рационалните домакинства вече са взели предвид цялата налична информация за бъдещите си доходи, промените в тяхното потребление се предизвикват единствено от непредвидени събития и изненади.
Идеите на двамата лауреати преобразуваха начина, по който съвременните икономисти разбират рецесиите, инфлацията и ефекта от държавната намеса.
Хипотезата му за перманентния доход показва, че предвидимите промени в текущия доход или временните данъчни облекчения нямат съществен ефект върху потребителските разходи. Хората са насочени към бъдещето и се стремят да изглаждат своето потребление през целия си жизнен цикъл. Водени от тази логика, те спестяват временните си излишъци или заемат средства спрямо очакванията си за бъдещия доход, адаптирайки текущите си разходи единствено при постъпване на съвсем нова и неочаквана информация.
Освен с фундаменталните си трудове върху потреблението, Робърт Хол е изключително известен и с концепцията си за т. нар. плосък данък, разработена съвместно с Алвин Рабушка. Тяхното предложение цели пълна промяна на сложните системи за облагане с една опростена и неутрална спрямо инвестициите структура. По същество техният модел представлява двукомпонентен данък върху потреблението, а не обичаен данък върху личните доходи. Данъкът се удържа на две нива: върху приходите на бизнеса и върху работните заплати над определен необлагаем минимум.
Този модел премахва двойното облагане на спестяванията и капиталите, като позволява пълно незабавно отписване на инвестиционните разходи. Важно е да се направи ясно разграничение между тази идея и режима на облагане в България. В България действа пропорционален 10-процентен данък върху доходите на физическите лица и корпоративните печалби. Българският модел не заменя традиционното ДДС и не представлява интегриран данък върху потреблението с висок необлагаем праг за семейството, както е предвидено в оригиналния проект на Хол и Рабушка.
Преодоляването на кризата в макроикономическата наука от 1970-те години е централна задача за Нобеловите лауреати за 2026 г. Традиционните кейнсиански модели се сриват, когато стагфлацията доказва, че историческите корелации между агрегатните променливи не са стабилни. Решението на Хол и Уудфорд е опит за изграждането на икономическата наука “отдолу нагоре”, базирайки я на рационалните решения за бъдещето, вземани от отделните домакинства и фирми. Докато Хол разкрива микроикономическите механизми на потребителското поведение, Уудфорд вгражда тези анализи в цялостна новокейнсианска система за парична политика.
Уудфорд се утвърждава като един от най-влиятелните и изтъкнати съвременни икономисти в областта на централното банкерство. Неговият монументален труд “Лихвен процент и цени” от 2003 г. се превръща в каноничната рамка на новокейнсианската макроикономика. Уудфорд се опитва да покаже как централните банки могат да управляват инфлацията и икономическата активност чрез краткосрочните си лихвени проценти. Неговите анализи поставят комуникацията на централните банки и управлението на очакванията в самия център на паричното управление.
Ключов елемент в теоретичния модел на Уудфорд е формулирането на т. нар. безпарична граница (cashless limit). В тази абстрактна, но интересна от научна гледна точка рамка физическите пари в обращение и техните трансакционни проблеми са пренебрегнати. Уудфорд приема, че в съвременните финансови системи ликвидните услуги на парите са сведени до минимум. По този начин паричната маса изчезва като самостоятелна променлива, определяща равнището на цените.
В безпаричния модел трансмисионният механизъм на паричната политика се осъществява изцяло през управления от централната банка краткосрочен лихвен процент. Разликата между определения от политиката лихвен процент и естествения лихвен процент определя дали икономическото търсене се стимулира, или ограничава. По този начин определянето на цените от фирмите с несъвършена конкуренция зависи директно от техните очаквания за бъдещата лихвена траектория. Управлението на очакванията чрез публични съобщения става по-важно от самите оперативни сделки, които определят лихвените проценти и размера на паричните агрегати.
Въпреки взаимното си допълване, двамата лауреати показват съществени несъгласия относно ефекта от фискалния мултипликатор по време на рецесия. Позицията на Уудфорд и на редица новокейнсиански изследователи е, че при ограничението на нулевата долна граница на лихвите фискалният мултипликатор на държавните разходи може да надхвърли значително единица. Много критици обаче основателно посочват, че новокейнсианците системно са склонни да надценяват стойността на фискалния мултипликатор. Това надценяване често служи за академично оправдание на прекомерния държавен интервенционизъм и нарастването на бюджетните дефицити.
Робърт Хол подхожда значително по-скептично към широките фискални пакети и генеричните данъчни облекчения. Той показва, че поради ориентираното към бъдещето поведение, домакинствата често спестяват еднократните трансфери или ги използват за погасяване на дългове. Ето защо Хол подчертава, че фискалните стимули имат реален краткосрочен ефект единствено ако са директно насочени към ликвидни домакинства с висока склонност към потребление. Неговите анализи предупреждават, че непремереното увеличаване на държавните разходи бързо изтласква частните инвестиции.
Идеите и на двамата лауреати са обект на сериозна и добре разгърната критика от страна на различни икономически школи. Строгата хипотеза на Хол за случайната разходка в потреблението систематично среща емпирични възражения. В реалния свят голяма част от домакинствата се сблъскват с твърди ликвидни ограничения и живеят “от заплата до заплата”. За тези субекти текущият разполагаем доход е от решаващо значение, което прави тяхното потребление много по-чувствително към ежедневни промени, отколкото базовият модел на Хол предполага.
Допълнителна критика към теориите на лауреатите е свързана с прекомерното разчитане на предположението за пълна рационалност на икономическите агенти. Приемането, че домакинствата и фирмите разполагат с перфектни модели за бъдещето, се разминава с реалността на ограничена информираност. Освен това абстрахирането от банковите затруднения и финансовата нестабилност прави тези модели не съвсем подходящи за прогнозиране на дълбоки финансови кризи. Въпреки тези ограничения, приносът на Хол и Уудфорд остава крайъгълен камък в съвременната макроикономическа наука.
Монетаристите отправят остри критики срещу безпаричния модел на Майкъл Уудфорд. Пренебрегването на количеството пари в обращение се посочва като сериозен теоретичен пропуск, който замъглява основните източници на дългосрочна инфлация. Според монетаристите инфлацията остава изцяло парично явление и изолирането на паричната маса от моделите създава илюзията, че инфлационните очаквания могат да се управляват безкрайно само чрез декларации и лихвени правила, без оглед на банковия кредит.
Друга критика към този модел произтича от ефекта на парите върху краткосрочната икономическа активност. Наличието на непокрита с произведени стоки и услуги парична маса създава погрешни очаквания сред предприемачите. Те приемат, че понижените лихвени проценти заради изобилната ликвидност на кредитния пазар са резултат от по-големи спестявания. Тези допълнителни спестявания всъщност биха били основа за повишаване на бъдещото потребление. Очакванията за повишено потребление насърчават инвестициите не само в потребителски стоки, но и в по-отдалечени от крайните продукти фази като проучвания и развитие, добив и т. н. По-голямата парична маса обаче създава очаквания за ускоряване на инфлацията, а несъответствието между текущия и естествения лихвен процент нараства. Паричната политика и кредитната експанзия всъщност действат проциклично.
Шведската централна банка изрично подчертава допълващия се характер на научните постижения на двамата лауреати. Хол осигурява микроикономическия модул за поведението на домакинствата и потреблението, докато Уудфорд го интегрира в цялостна система, обхващаща ценообразуването на фирмите и действията на централната банка. Заедно те създават стандартния аналитичен инструмент, който правителствата и централните банки ползват за реакция при кризи. Тази обединена рамка показа обаче съществени недостатъци при преодоляването на последиците от финансовата криза през 2008 г. и пандемичните сътресения.
